И пак за приказките...

Всички сме чели приказки, някои, може би и още четем.

За едни измислени принцове и измислени принцеси, бродещи в едни измислени земи и царства...
Всички знаем, как в тях измисленото "добро" побеждава,

също толкова измисленото "зло"...
Но има и други приказки, след които не можеш да заспиш, от страх, задавен от собствените си сълзи, слюнки и сополи. Задавен от страха си.

И това не си го измисляш ти.
Как единият му принц да спаси "принцесата", като самият "принц" е чудовище???
Мислиш си, че искаш да спиш на светната лампа, така си правил като дете и тогава не те е било страх. Как да оставиш сега лампата да свети, като някой ти е отвил крушката??? Ухилил се злобно, потъркал я в мършавият си панталон и прибрал в небрежно зашитият си стар джоб?
А дали помниш песента за малката ел.крушка на онзи японец...
"Електрическа крушке,
Електрическа крушке,
кой те уби тебе,
Електрическа крушке?"
Как да заспиш спокойно, като в сънищата ти всички страхове се превъплащават в удовена реалност???

"Спокойно, всичко е под контрол...
Но не и под твоя."

Изповедта на една убийца

Мразех съпруга си!
Всяка нощ щом загасях лампата и си легнех до него, той вече бе потънал в дълбок сън.
Аз оставах до късно, четях пред камината, слагах още някое дърво за да ни е топло, после изгасях свещите, нахранвах кучето и разчесвах козината му. Грижех се за всичко, мислех за всичко, но най-вече не мислех за себе си. Той често бе много изморен, лягаше рано, ставаше рано. Нямаше време за нищо, нямаше време и за... мен. Заспивайки до него всяка вечер, ми се въртеше една и съща мисъл в главата. Затворех ли очи, отпусната на леглото в мрака, си представях, как в ръката си държа острия бръснач с дръжка от слонова кост, подарък от дядо за 17-ят ми рожден ден. Направен бе лично от възрастен абориген, подарък за дядо ми, когато бил изпратен някъде в Африка да се бори с маларийната треска.
С един лек, но смел замах с лявата ръка, си представях как прерязвам тихо гърлото на съпруга си! В съзнанието си виждах как бавно, но сигурно, цялата му арогантност и жлъч се излива от него, проточвайки се върху белият ни килим на люлякови цветчета... Сигурно с дни щеше да ми се наложи да чистя кръвта, но щеше да си заслужава. Да, исках да прережа гълото му, всяка нощ.
Обичах съпруга си!
Обичах да го гледам когато спи! Така спокоен, така нежен.
Обичах да гледам как в тъмнината гърдите му се надигат и спускат спокойно и равномерно, в дяволски ритъм. Обичах да усещам как пулсира вената на врата му, по-силно от на всеки друг мъж, с който съм била. Красивите му клепачи с дълги извити мигли, трепкаха над очите с цвят на зелен горски мъх върху кора на стар дъб.
Обичах разпилените му дълги светлокестеняви коси, които гъделичкаха носа ми, докато слушах ударите на черното му вълчо сърце.
И тази тишина... Заспивах в унес.
На сутринта се събуждах, с пълни сили за новият ден. Правех закуска, кафе за мен, чай за него и пазех тишина да не го събудя по-рано. Играех с кучето ни Макс и се разхождахме с наслада в ранните утринни пари. А той все бързаше за работа, не се засичхме често сутрин. Не разбирах кога е излязъл, не разбирах понякога дори, кога се е прибрал вечер, докато не легнех на леглото и не усетех, че не съм сама в него. Докато не легнех до мъжа си, с една единствена приспивна мисъл...
Обичах съпруга си!

Килимът така и не се изчисти...

Лепкаво и Безмилостно

Събуди се, около нея нещо жужеше, лек вятър докосваше мъхчетата по тялото й. Не помнеше почти нищо, не знаеше точно къде е и не за първи път нещо й убягваше. И друг път бе имала черни петна в съзнанието... Наведе глава, слънцето вече огряваше коленете й, значи минаваше пладне. Медът се стичаше по тялото й, с прекрасен кехлибарен отблясък, а пчелите забиваха жилата си в нея безмилостно, след което падаха една по една в прахта. Мъртви! Не разбираше защо по дяволите го правят, след като ще умрат след това. С вързани ръце за дървото, се мяташе в опит да ги прогони.

- Когато не можеш да избягаш, по-добре просто стой без да мърдаш и то ще отмине!

Чуваше възрастен глас, някъде в далечината. Но не виждаше никой.

- Моля те отвържи ме, моля те... Боли... - хленчеше тя.

- Това е което трябва да ти се случи момиче, просто изтрай и то ще отмине. Аз паса овцете, в чужди работи не се бъркам. - говореше гласът.

- Моля те... изстена едва доловимо тя. Боли...

- Скоро вече няма да чувстваш болка, а и дъждът вече се усеща в натежалите облаци над нас, той ще ги прогони. И повече не идвай тук. Какво си мислеше, че "прасетата" могат да летят?? - спокойно й каза гласът, без да трепне.

- Да, могат! - си помисли тя с тъга... Но само в албум на Пинк Флоид...

Нейният вой

Факлите около нея горяха... Нощният бриз ги разгаряше още повече.
Огънят бавно бягаше в очите й, тайно осветяваше част от лицето й и почти стопляше вкоченената й душа.
И все пак, изглеждаше някак зловещо.
Отвори книгата и затърси себе си в добре подредените думи.
Тук я нямаше... Втори такъв хаос не съществуваше.
Писъкът в главата й растеше и раждаше пулсираща болка.

Казваш жените са различни...!?
Ухае ли различно, обича ли различно!?
Не! Те са цинични и до болка себични еднакви кучки.
Удари с камшика и разплачи сивите й ледени очи.
Завържи я и стегни здраво.
Нека вие, нека стои превила гръбнак,
на четирите си крака.
Не вярвай в тихите й думи, на сега нежният й поглед...

И нощните птици скърбяха.
А щурците тази нощ пееха, всеки за себе си...

Леля Бинчи и принцесите

Все й се караха злите лелки, когато тъпчеше чаршафа на съседното другарче по легло в детската градина, със събран пясък от обувките и на двамата. Взет от пясъчника, на който от време на време ги пускаха да си играят. Правеха различни формички, пренасяха го тук и там като 'хамали'... Незнайно защо...
Не обичаше да спи следобед... Тогава! Сега може да спи цял ден ако я оставят.

Помнеше леля Бинчи! Така наричаха злата вещица, с ярко червено червило, което никога не се изтриваше, може да беше от онези химическите - отровно зелено отвън /точно като за вещица/ а червено когато го сложи върху устните /като за прикритие/.
Тормозеше най-вече Нея.
Никога не й рисуваше принцеси, както на другите момиченца. Само на нея не!
Що за зла жена по дяволите?!
От малка си бе проклета, да... Обичаше да си отмъщава.
Затова скри очилата на леля Бинчи... Сега няма принцеси за никой, така е честно!

Спънатата Фея

Надушвам, че ще се 'уволняваме'!
От всичките ми желания, изпълняваш само най-идиотските!
Само толкова сила ли имаш?
Идва ми да разбия нечия глава в стената. Защо на мен се падна най-некадърната Фея?!?
Все се спъваш, все закъсняваш, все изпускаш нещо, все забравяш, все не си чула... И винаги имаш някакво фалшиво и нелепо оправдание.
Погледни се, рошава си, а това по роклята ти...?
Не искам да знам какво е!
Изобщо не приличаш на Феята, която си поръчах по Интернет!?
А аз как въобще можах да се вържа на това:
"Само тук и сега, поръчайте Вашата Фея, с безплатна доставка до дома. Ще изпълни всичките Ви желания"!
Под "всички" нямах предвид, всички глупави хрумвания, мисли и т.н!!!
Охххх! О не! Не плачи сега! Недей!
Със сълзи нищо няма да оправиш, вземи да изпълняваш
готините желания и нещата ще започнат да се нареждат и за мен и за теб!
Ок, ок! Ходи облечена както искаш, невчесана...
Няма значение, само се концентрирай и ме слушай
по-внимателно! А и най-важното, изпълнявай точните желания! Нали?!

С вкус на облаци

- Слизай от облака ми, веднага! Чуваш ли?! Махай се, махай се!
- Защооо, твоят лети толкова бързо! Ама си малко проклето човеченце!

Ей, виж го този, от най-пухкавите е ми се струва.

- И за предния така каза, а за малко да не тупнем долу.
- Оооо, не не, този наистина е най-пухкавия. Гледай сега... 3, 2, 1... Пуф!
- Оф, няма ли да пораснеш... Разпръска го на хиляди малки облачета.
- Стига си се цупила, поиграй си малко, отпусни се!
...
- Докато се обърна на едната страна и сме по средата, обръщам се на другата и сме вече в края. Не мога така, ще се побъркам! А цифрите от календара прелитат пред очите ми, като светкавици, без дори да мога да ги различа. Тук изгубвам напълно представа за времето.
- Е какво лошо има в това? Защо бързаш да се връщаш???
- Ами... Не знам! Все си мисля, че някой ме чака там долу.
- Знаеш, че там няма никой, нали? Трябва ли пак да обсъждаме това?! Я гледай сега, засилвам се и .... Бауууммм!
- Ти изобщо някога мислиш ли за друго, освен за себе си и за забавления?
- Ъммм... Даааа, случвало се е няколко пъти! А ти изтръскай тези бръмбари от главата си!
- Ама ще се изкефя, ако паднеш следващият път и си посиниш...
- Шшшшт, е нали сме приятелчета сега, не с лошо! Готова ли си, хвърлям те в следващия.
- Неееееее....
- А, това усмивка ли беше? Май ти хареса?!!
- Не е вярно, въобразяваш си.
- Следващият път ще те накарам да се напишкаш от смях!

Летящите фенери и фъфлещият

Шара бягаше по плажа като подивяла и пръскаше всички насядали с пясък.
Смееха й се! Бягаше, защото имаше кой да я гони
и да се закача с нея! Радваше се!
А вечерта сред тъмнината, звездите и леката музика, малка група приятели видяха няколко летящи фенера да минават покрай тях и ефирно да се издигат нагоре към небето поемайки в незнайна посока.

/"Самите фенери са на принципа на въздушния балон, направени са от оризова хартия, която е негоряща, също така има телен обръч и към него се прикрепя бавногоряща восъчна плочка. Историята им тръгва от далечен Китай. Фенерите горят около 15-ина минутии и в зависимост от въздушните течения, могат да достигнат 500-600м и да се отклонят до 10-15км."- Валентина Савова/

Бяха се отправили към Аквариума на Казиното, да видят малкият Немо и приятелите му.
По пътя си срещнаха леко залитащ чужденец, който ги помоли да го опътят към хостела му. Леко се бе позагубил. Беше доста пиян младеж, фъфлещ, леко чорлав, брадясал, но по странен начин симпатичен. Оказа се поляк, който им разказа как пътува с приятелите си главно на стоп, по света от вече няколко месеца. Те го разпитаха от къде са започнали и през къде са минали докато стигнат България.
Той с доста развален английски се опита да разкаже, че сега идват от Индия и Непал! Много му харесало там, особено в Непал!
Бил възхитен, от природата, от хората, но не и от храната.
А всъщност, ентусиастите тръгнали от Полша на автостоп до където могат, минали през Казакстан, пътували с каквото намерят. После се отправили към Южна Азия.
След България щели да минат през Румъния и после у дома в Полша! Там завършва голямото им пътешествие. Питаха го къде са приятелите му и защо е сам навън.
Разказа, че много искал да види морето и излязъл, а приятелите му били останали в хостела да си почиват.
Някъде близо около хостела го оставиха, вече можеше да се оправи и сам.
Благодари им, стаснаха си ръцете и всеки пое по своя си незнаен път... Към дома!

От 'любов' към ближния

Зад гърба си, подминавайки чу някой да пита с бесен глас:
- Къде е 'черепа'?
Тя се обърна, видя две момчета в тъмния ъгъл на малката уличка да спорят.
- Къде е 'черепа' мамка му? Казвай, казвай, мамка ти!
Крещеше едно слабичко на вид момче, докато в ръката си държеше дървен прът.
- Не знам, не знам, не знам! Казвам ти не знам!
С вече треперещ глас му крещеше другото.
След малко се чу един оглушителен удар между дърво и ламарина, и след него втори - едно силно туп, суркане на крака и вик....
Бясното кльощаво момче, удряше другия с пръта и псуваше.
Група младежи минаха покрай тях... И на никой не му пукаше...
Второто момче вече беше на земята и кървеше, опитвайки се да стане.
Тя изтръпна! Стомахът й се сви! Не беше като по филмите.
Този път беше на истина...

Същата вечер под прозореца на капандурата,
се запозна с човек, който й разказа за мъжа,
когото беше убил!
- Беше непредумишлено! Така де, без да искам!
Бяхме в дискотека, той ме закачи, аз се ядосах и го ударих, един път... После го ударих още веднъж...
- Аз съм бивш боксьор! Така де, тренирах бокс доста време!
Тя нищо не каза, усещаше само, че ръцете й започват да треперят...
Размърда се на канапето и седна върху тях, за да спре неприятното усещане.
Мълчанието леко почваше да натежава, след още минута той каза:
- Така... той умря! Крих се! Живях 10-се години в Гърция,
с фалшиви документи.
Обаче после ме хванаха! Лежах 8-сем години!
Какво да кажеш в такъв момент... Тя се замисли и прошепна:
- Какво ли е станало с момчето от тази нощ...?

Прибирайки се сама в късните часове на нощта, крачеше забързано по една от главните улици и все пак се озърташе неспокойно.
Някакви мъже и предлагаха провиквайки се от кола - секс и други 'екстри'.
Разминавайки се с неприятен човек на средна възраст, изпаднал и вероятно пиян, й сподели колко е самотен и как тя би го ощастливила...
- Хайде само малко! Много си сладка! - изфъфли мазно.
Подмина го без да го гледа, със сърце слязло вече в петите...
Какво ли щеше да срещне още по пътя преди дома?
Отключи входната врата по-бързо от всякога, заключи след себе си и седна на стълбите в тъмнината.
Прошепна си тихичко: Вече си в безопасност,
в безопасност, у дома!!!

Фейс...

Избърши се! Да ти дам ли кърпичка? Омазал си се нещо...
Имаш една висяща проточваща се лъжа под носа.
Избърши я моля те, да не я гледам как ще капне.
Не, не сядай тук! Ей, що ми стрОши розафките очила?
През тях изглеждаше доста по-добре.
Блузата ти е скъсана, знаеш ли? Има няколко дупки на гърба. Мишоци са те гризали май, а? Хахаха!
Поне да ти беше направила кафе, виж се само на какво приличаш!!!
Какво измърмори, не чух? А гладен си казваш.
Съжалявам, имам само храна за кучета и отрова за хлебарки.
Не мога да оставя Макс гладен знаеш, така че...
в шкафа под мивката, до препаратите за почистване на тоалетна.
Обслужи се, моля!

Иронична ли съм била?! Гадна?!
А! Няма такова нещо, как, моля те!
Мислиш ли, че наистина се държа зле?!
О, това толкова ме натъжава!
Милия той...
Виж само как ми се сбръчка челото, а миглите ми,
пърхат като полудели пеперуди.
Сега, всичките ти зъби /все още/ са на място,
очите ти не са станали по-сини от колкото са...
Кафяви ли били?! Може! Ама са малко по-лъжливи, да?!
И носът ти не кърви, докато се превиваш от болка в ребрата.
Значи, мисля всичко е наред, нали? Ти не мислиш ли така?
Не се страхуваш от мен, надявам се! Аз съм толкова безобидна...
Макс и отровата за хлебарки, ще се погрижат,
да се чувстваш малко по-(не)комфортно в следващите дни!

Це-лу-ва-м те! - все пак, казаха било празник на целувката!
Айде ти постой, нас Маргарита ни чака долу на плажа.
И без лоши чувства, нали така!

The Black Gold

Остави му бележка, върху ръчно правена хартия, с мастило от писалка - от онези истинските.

За Той

" Танцувах цяла нощ и пантофките ми се скъсаха.
Като излязох каляската се беше превърнала в тиква,
а никой не си продава жълтия Мини Купър в 4:30 Am и
трябваше да я търкалям до сутринта нагоре по баира.
Дъждът намокри пипалцата ми на мястото на пръстите, онези топчестите.
Татко ми каза да не вярвам в 'приказки' и както винаги аз го послушах!
Обаче по пътя срещнах момиченцето с кибритените клечки.
Забодахме малко от тях по тиквата. Като вуду кукла!
Каква красавица стана!
Следващият път, тя ще отиде на бала,
аз ще играе барбут с охраната!
А пантофките ще мога да си ги завещая
на ... на ... който дойде.
Ако нещо не разбираш, питай ковача."

Тя.

За пораснали деца, приказка една

Знаете ли колко 'червени шапчици' преди вас, си мислеха, че са специални?
Че са 'онази червена шапчица', която може да плени сърцето на Вълка.
Знаете ли?! О, много бяха!
И тази пред вратата му сега, и тя е от тях. Знаейки историята, все пак си мисли, /дълбоко се заблуждава/
че е специалната! Наумила си е, че може да го омилостиви!
С омайни приказки, с хубав дивеч, със страстни ласки...
О, бедното дете!

Имаше преди време, преди доста пълнолуния, една госпожица с красива дълга червена перелина, покриваща меките й коси и изящните й рамене, която бродеше безстрашно из тъмната гора!
Да, тази 'червена шапчица', беше специална!
Да, тази 'червена шапчица', омагьоса Вълка!
Но и точно тя, рани и разби сърцето на звяра!
Замина далече, никой я не видя повече.

Сега... странни дни и нощи настанаха из гората.
Само най-смелите или най-глупави, се осмеляваха да навлязат в дебрите й.
Всяка лекомислена въртиопашка, с червена перелинка си търсеше белята!
Раненият Вълк, даряваше за една нощ, всяка една с любов и близост, мислейки си за своята любима. Но осъзнавайки, че това не е тя, че не се е върнала при него разкаяна и молеща го да й прости... Разкъсваше всяко живо същество лежащо до него, с такава жестокост, която до сега хората не бяха виждали.
И тази девойка, стояща пред вратите на дома му, реши да рискува и да прекрачи мрачната хладна гора. Тя свали наметалото си, захвърли го и го затрупа с шума и клони. Вълкът бе объркан, тя беше и не беше 'червена шапчица'...
Тя беше жена, дошла при него с отворено горящо сърце, с нежна усмивка върху сочните й устни и със Слънце в очите...
Вълкът беше объркан.
Не я разкъса, но и не я обикна!

Magic sunny room, would you dare?

Беше късен следобед, разрошените й черни коси, разпилени по облегалката на стария диван, мързеливо играеха тиха игра с лъчите процеждащи се през прозореца.
Затворила очи, тя се наслаждаваше като котка на топлината и нежното докосване на Слънцето, което я галеше по носа, спускаше светлината си по зачервените й страни и се спираше на гърдите й. Зад затворените й клепачи, Уискински й се усмихваше.
Заслепяваше я блясъкът, а умът й блуждаеше някъде между вчера и днес.
Сладък сън във съня ли беше всичко или истина татуирана върху горящото й сърце...
Истина!
Тя беше вече далеч от онова магично място, от къщата на ъгъла по улицата покрита с павета. Едно метално чудовище я отведе отново у дома, но следите по тялото й доказваха, че всичко е било истина!

Забавната й надгробна плоча

Говорехме си там почти насред нищото, далеч от града, в тъмната красива нощ, под огромните ярко светещи звезди. И положили морно глави на все още топлата земя, тя каза с много смях и ирония:
"Искам надгробната ми плоча да е един голям MP3 Player!
А първата песен, под името ми като за добре дошли ще е
Metallica - Sad but True"

Списъкът с песни след това, се оказа километрично дълъг и много забавен.
Имаше си и избрана песен с призив, една от многото и любими, а частта която ми цитира тя, се запечата в съзнанието ми:
"Hey you! Don't help them to bury the light,
Don't give in without a fight!
Open your heart, I'm coming home!"
Pink Floyd - Hey you
Гледайки нагоре към небето и казах, че много луни ще се сменят докато завърши списъка! Усмивката й се разтегли почти до ушите, но този път нищо не отговори.
Винаги е обичала иронията и не пропускаше случай да я използва.
И още превиващи се от смях тя през сълзи изкрещя:
"И никакви червени цветя, моля ви!"
Стреснах се, че и за това си е направила списък.
Церемониално, с ръка върху сърцето, обещах да не нося карамфили, пък било то и бели!
Изведнъж скочи, изправи се, изнамери една дълга пръчка и с преправен глас и сериозна физиономия изрече:
"This is not the end my son,
This is only the beginning...!"
Тя ме погледна с искрящ от отразяващите се звезди в очите й поглед, след което се строли отново на тревата и оглушихме мрака с още бурна доза смях.
И докато изстиващата земя отнемаше от топлината на все още младите ни тела, се питах, дали наистина й беше смешно...?!?

Наръчник за образованият боклук

Цяло изкуство или наука е да мамиш хората, образовано!
Или може би е просто талант!?!
Да знаеш точно как и в кой момент, да нанесеш перфектният удар и то без да бъдеш заподозрян. Да се възползваш от смъртните, от простичката им наивна душица, вярваща в доброто у другия! Заблудата на чистата душа, че дарявайки доброта и любов на човека, той ще ти отвърне със същото, или поне няма да извади брадва срещу теб!
Ха ха, милите наивници!

Образованият боклук, работи по най-нежният, лек и изтънчен начин с вас.
Той пипа много фино! Интелигентен е, чаровен, с дар слово. Буди цялото ви доверие!
Винаги има адекватен отговор на всеки един от вашите въпроси!
Винаги има обяснение за грешка, която той НЕ Е допуснал, защото той НЕ греши!?! (според него!)
"Обработва" ви професионално, като взима от вас всичко, което иска, без дори да е отворил дума за това.
Най-забавното в случая е, че вие сами сте готови да му го дадете.
Обещава ви неща, които знае, че няма да изпълни, но за хората стоящи пред него, надеждата умира последна.
Той не ви търси, той не ви досажда след първият контакт, защото знае, че вие първи ще направите следващата крачка!
Възползва се от вашите слабости, превръщайки ги в своя сила.
Много лесно се манипулират хора, чиито мечти са ти добре известни!

И все пак, някога, някъде, той ще сгреши и тогава вие ще го изпратите в покрайнините на Суходол (Софийското сметище), където му е мястото... при боклука!

Книга за книгата

1.
Усещаше нещо като гъдел. Топли и влажни пръсти прелистваха лист по лист от страниците й. Това беше нещо ново, всъщност всичко беше ново.
Леко спомените започнаха да се възвръщат...
Професорът носеше отварата, върху която работи 74 часа 52 минути и 19 стотни, в малко джобче отстрани на изцапаната си престилка. Почти потичваше по коридора към стаята си. Все пак ръцете го сърбяха да опита, дали пък няма да се получи нещо.
Ако не друго, поне фойерверки да има! Той обичаше фойерверки, това бе единственото нещо, което все още го радваше! Извади шишенцето и с треперещи влажни ръце капна три-четири капки от течността, върху книгата на плота до нощната лампа.
Стисна очи. Червеникавата светлина от лампата не премигна, както очакваше той, земята под краката му не се разтресе, въздуха не замириса на нещо по-различно от парфюма на жена му, с който пръскаше стаята всеки ден, след като тя го напусна.
Тоест, нищо различно не се случи след проведеният експеримент и той остана дълбоко разочарован. Разочарован от себе си, от живота, от жена си.
Питаше се, защо ли пък от жена си! Той и само той бе виновен, че тя го напусна така скоро. Лекарството му пак не се получи, тя просто нямаше избор и го напусна с усмивка и леко навлажнени очи. Погали го по измъченото небръснато от седмици лице и за пореден път го помоли да не се обвинява. Да прости на себе си и на нея.
Издъхна в ръцете му, както винаги бе желала.
Професорът имаше навика да си говори сам, след дългият работен ден, прибирайки се в празната си къща. Вадейки спомените си всяка нощ, той сякаш отново беше с нея, с прекрасната си мъртва съпруга. Спомняше си как жена му приготвяше горещ черен шоколад и в чашите капваше малко коняк. Сядаха заедно да изпият шоколада и да се посмеят на кафявите си мустаци.
Говореше ли говореше... ту на нея, ту на себе си.
Само така успяваше да превъзмогне всеки следващ ден без нея.
Книгата на нощното шкафче се размърда! Червената светлина правеше сянка по стената на нещо, което сякаш се разтърсваше от попаднала течност отгоре му.
Професорът се обърна леко смутен към шкафчето и взе книгата в ръцете си. Отвори първите й страници и пръстите му се спуснаха по листа надолу.
Книгата чу шепота на мъжа в стаята и усети болката му.
(следва продължение)

Ядрено прогонване

Все въпроси ли въпроси... Хората бяха прекалено жадни и гладни за клюкарското меню. Дори и то не им стигаше.
Почука на една от вратите, надяваща се никой да не отговори, за да се вмъкне в стаята и спокойно да изпие своя 'Black Russian'. Черен, като роклята от мека материя прилепваща върху кожа й. Като черните й дълги коси овлядяни в стегнат кок. В това нетипично за нея облекло се чувстваше, като една от жените на Джеймс Бонд, когото междувпрочем изобщо не харесваше.
След минута тишина и второ почукване се вмъкна в тъмната стая. Не търсеше ключа за осветлението, защото нямаше никакво намерение да привлича вниманието, а и гледката през големите прозорци към двора бе по-хубава в прегръдката на мрака. Подлудяваше я тази стегнатост, в дрехите, в косата, в обноските на хората в съседата стая... Разпусна косите си и черни букли се спуснаха по раменете й. Устните й допряха чашата и в главата й се появи нещо отдавна забравено...
"Мразя в моя 'Black Russian',
ледът да е натрошен!
Обичам големи ледени фигури
да охлаждат страстта ми!
Леденият сладък вкус на какао,
да стяга размекналата се водка
под тежестта на жарката нощ!
И ако разлея пет капки по бедрата си,
не понечвай да ги изпиеш от мен.
Мога и сама да задоволя жаждата ни!
Усещам как мощно навлиза в кръвта ми
и мисля е време да поканим 'Mr.White'!
Лесно е! Просто прибави млечната си фантазия...
И ще те изпия до дъно..."
Докато отпиваше, тръпчинка се появи на лявата й буза, спомняйки си за тази стара закачка, която бяха разиграли в един бар с още двама приятели.
Голямата масивна врата се отвори с пухтене, тя повдигна вежди и направи крачка настрани от прозореца, като бързо дръпна тежката плътна завеса пред себе си.
Обувките му тракаха по скъпия, първо качество дървен под.
- С какво се занимаваш? - смело и тихо попита той.
Ама завесата да не е прозрачна, по дяволите, помисли си тя.
- Ядрена физика! - твърдо и тихо отговори и леко излезе изпод завесата.
Обикновено номерът й минаваше, всеки който чуеше това, си намираше основателна причина да напусне колкото се може по-бързо обсега й. А това я устройваше идеално.
- Ела с мен на брега да посрещнем Слънцето. - с усмивка и тих спокоен глас каза той.
- Казах, че се занимавам с ядрена фи-зи-ка! - с леко писклива нотка повтори тя.
- Чудесно, вие ядрените физици не гледате ли изгрева? Трябва да опитате, хубаво е! Ела сега с мен! - продължаваше да се усмихва нежно и да й говори с този тих спокоен глас.
Лека паника започна да притиска "ядреният" й мозък. Той не си тръгваше, не изчезваше като всички останали, за питие, да поздравят мнима позната, да се обадят по телефона, да си напудрят носа...
- Мога да ти разкажа за Ядрения синтез на Слънцето!? - с намигване подхвърли тя.

Какво не му е наред на Грейпфрута?

Доста мръсна и трудна работа е яденето на Грейпфрут!
А Тя, беше като Грейпфрут. Грейпфрута има буен и сочен характер, вплетен с много различни и дори някои противоположни вкусове.
Малко горчив, малко тръпчив, малко кисел, но и леко сладък.
Тя беше като Грейпфрут!
Беше трудна за преглъщане понякога. За това и доста хора нямаха търпението да я опознаят, да я разберат, да я обикнат.
Защото е малко горчива, малко тръпчива, малко кисела и понякога доста сладка, но само понякога!
По-малка част от хората обичат грейпфрут. Повечето предпочитат доста по-сладки плодове. Като... Портокал, примерно. Много сладък и сочен Портокал!
За Грейпфрута, трябва да имаш много търпение, докато стигнеш до сърцевината му, да си леко мазохист, докато изпиваш горчивината, която кара езика и небцето ти първо да изтръпнат, а после да усетиш леката му сладост. Грейпфрута те кара да потръпнеш от удоволствие и тръпчивост. Портокалът не го прави. Достигнеш ли до всичкият този невероятен вкус, си целият омазан в любовта си към Грейпфрута и той е навсякъде по теб. Но малко хора искат да се изцапат, пък било то и с Любов.
Истинска, всепоглъщаща, изпепеляваща Любов!
Явно и това омръзва!

Ще перифразирам една реплика от филма
"My Blueberry Nights":

"- Какво не му е наред на *Грейпфрута?
- Нищо му няма на грейпфрута! Просто понякога хората правят различен избор. Не можеш да обвиняваш Грейпфрута, той не е виновен.
Просто... никой не го иска!"

*в оригинал: Blueberry Pie

Да облечеш Дявола в рокля

Силна пареща болка пламтеше в татуса на гърба.
Сякаш я изгаряше.
Крещеше за старите времена на алкохол и поквара, които отдавна бяха в миналото.
Сега се представяше за чиста и непорочна душа, не пиеща, не пушеща, добра, послушна и вярна...
Тези добродетели бавно и мъчително я убиваха!
Новото лице я изгаряше, а истинското Аз я раздираше отвътре. Пищеше оглушително, молещо да бъде пуснато отново на вън. Чудовището в нея виеше и драскаше по здравата еластична обвивка. Под влиянието на изкушенията Дяволски, тя се чувстваше щастлива и свободна.
Силна и Истинска. Представете си, Дяволът опитомен, облечен в бяла нежна рокля с розова панделка в косата, с невинен поглед и детска усмивка...?
Невъзможно!
"Am I Evil?
Yes, I Am!"
Искаше си рогата, опашката и тризъбеца, обратно!

"Никога не вярвай на жени, Делмар! Не забравяй това! Не можеш да вярваш на жена!
Повярвай ми Делмар, жената е най-дяволския инструмент за мъчения създаван някога, да тормози дните на мъжа!" - "O Brother, Where Art Thou?"

Опит за летене

Ч.Р.Д. Jul

(Белоградчишките скали, България)

Отвори големите си черни очи с гъсти мигли, някъде в късния следобед...
Беше един прекрасен ден.
Усещаше се нещо магнетично във въздуха, нещо леко и приятно.
От наблюдателницата видимостта бе перфектна. Небето бе чисто, освен един два малки облака излезли на оглед. Слънцето печеше съвсем непретенциозно. Седна на върха на скалата, провеси крака надолу
и вдиша бавно и дълбоко. Дробовете й се изпълниха със сила.
Чудесен ден за летене си каза.
Стана и разпери огромните си красиви криле! Усмивката й се разтегли по устните блажено, а в ъгълчетата на очите й се появиха мънички бръчици.
Протегна се на пръсти и направи лек пирует от щастие.
Отдавна чакаше това идеално време.
Изтласка се от скалата и смело размаха криле, след което хвана посоката на вятъра и се зарея на където я отведе. Лъчите на вече залязващото слънце проблясваха и се криеха между лъскавите й пера. Вятърът я издигаше все по-нависоко и красотата, която се разкриваше пред очите й замъгляваше съзнанието. Усещането бе неописуемо и неповторимо. Така щеше да посрещне нощта! Да се изгуби някъде сред множеството звезди, някъде в младата нова Луна на тазвечерната безлунна нощ.
По цялото й тяло се разля щастие и пълна свобода.