Ядрено прогонване

Все въпроси ли въпроси... Хората бяха прекалено жадни и гладни за клюкарското меню. Дори и то не им стигаше.
Почука на една от вратите, надяваща се никой да не отговори, за да се вмъкне в стаята и спокойно да изпие своя 'Black Russian'. Черен, като роклята от мека материя прилепваща върху кожа й. Като черните й дълги коси овлядяни в стегнат кок. В това нетипично за нея облекло се чувстваше, като една от жените на Джеймс Бонд, когото междувпрочем изобщо не харесваше.
След минута тишина и второ почукване се вмъкна в тъмната стая. Не търсеше ключа за осветлението, защото нямаше никакво намерение да привлича вниманието, а и гледката през големите прозорци към двора бе по-хубава в прегръдката на мрака. Подлудяваше я тази стегнатост, в дрехите, в косата, в обноските на хората в съседата стая... Разпусна косите си и черни букли се спуснаха по раменете й. Устните й допряха чашата и в главата й се появи нещо отдавна забравено...
"Мразя в моя 'Black Russian',
ледът да е натрошен!
Обичам големи ледени фигури
да охлаждат страстта ми!
Леденият сладък вкус на какао,
да стяга размекналата се водка
под тежестта на жарката нощ!
И ако разлея пет капки по бедрата си,
не понечвай да ги изпиеш от мен.
Мога и сама да задоволя жаждата ни!
Усещам как мощно навлиза в кръвта ми
и мисля е време да поканим 'Mr.White'!
Лесно е! Просто прибави млечната си фантазия...
И ще те изпия до дъно..."
Докато отпиваше, тръпчинка се появи на лявата й буза, спомняйки си за тази стара закачка, която бяха разиграли в един бар с още двама приятели.
Голямата масивна врата се отвори с пухтене, тя повдигна вежди и направи крачка настрани от прозореца, като бързо дръпна тежката плътна завеса пред себе си.
Обувките му тракаха по скъпия, първо качество дървен под.
- С какво се занимаваш? - смело и тихо попита той.
Ама завесата да не е прозрачна, по дяволите, помисли си тя.
- Ядрена физика! - твърдо и тихо отговори и леко излезе изпод завесата.
Обикновено номерът й минаваше, всеки който чуеше това, си намираше основателна причина да напусне колкото се може по-бързо обсега й. А това я устройваше идеално.
- Ела с мен на брега да посрещнем Слънцето. - с усмивка и тих спокоен глас каза той.
- Казах, че се занимавам с ядрена фи-зи-ка! - с леко писклива нотка повтори тя.
- Чудесно, вие ядрените физици не гледате ли изгрева? Трябва да опитате, хубаво е! Ела сега с мен! - продължаваше да се усмихва нежно и да й говори с този тих спокоен глас.
Лека паника започна да притиска "ядреният" й мозък. Той не си тръгваше, не изчезваше като всички останали, за питие, да поздравят мнима позната, да се обадят по телефона, да си напудрят носа...
- Мога да ти разкажа за Ядрения синтез на Слънцето!? - с намигване подхвърли тя.