сряда, 30 декември 2009 г.

Ах... Лолита...

Отпивам от студеното си мляко... разливам малка част от него по бюрото докато пиша, с едно ухо слушам филма "Лолита" с невероятният за мен Джерами Айрънс (Хумберт) в ролята на полуделия от любов измъчващ се по 14-сет годишната Долорес, Ло или просто казано неговата Лолита, неговото изкушение, бедствие... Толкова добре изиграна роля от Доминик Суейн.. Гръм и мълнии, гледайте филма, чуйте смеха й, вижте погледът й и ще разберете за какво говоря.
С едно око поглеждам и книгата на Набоков...
Много се изписа за тази книга, че била пошла, че била развратна, порнография премесена с педофилия.... Е и??? Бих казала аз! Какво от това и такава да е...? Погледнете над тези неща. Вижте уникалността й.
Наречете ме непристойна, развратна или каквато щете, но книгата е написана невероятно, а филма е страхотен и адски ме кефят!!!
Няколко изречения са ми се запазили в съзнанието ми...
"Когато не те гледам си два пъти по-хубав"-Лолита
"Висока 1.50м с един чорап..." "Лолита, светлина на живота ми, огън на слабините ми, моят грях, моята душа" -Хумберт

понеделник, 28 декември 2009 г.

къща за чай и мъдрост


ЧАЙНАТА
Вдъхновяващо местенце за любителите и ценители на чая!!! Оригиналът, както винаги в милата ни столица София, едно добро (казват) копие в Пловдив и дано и ние от Варна имаме щастието и късмета да го copy/paste и тук...
Айде, наздраве с една голяма чаша горещ чай и внимавайте да не препиете... с чай, разбира се и да не ви схруска някоя акула по празниците ;)

успех в живота...

може да си мухльо и пак да успееш в живота.
само че, ще си от ония 1 милион мухльовци,
които просто имат късмет.
Е, и това е добре, нали...
"Обичам те, ти си момичето,
което грабна сърцето ми
и то завинаги ще бъде твое"
Бам шута, тряс вратата
и успех в живота!
мисля си всичко това,
докато си играя с ангелите
спускащи се от полюлея...
"ангели и мухльовци"...
вчера гледах "за мишките и хората",
филмът е ок заради Джон Малкович.
книгата разбира се е по-добра,
а Стайнбек е велик.

успех в живота...

Everyone needs Validation (short film)

неделя, 27 декември 2009 г.

тихият призрак от тавана


Аз ще съм тихият призрак на тавана, който никога няма да ти се покаже... ще поглеждам през годините, през малката дучица, която все още не си запушил. Ще те гледам на къде вървиш, как се справяш и ще бъда тихо-призрачно до теб, ако някога ти потрябвам...
Никога няма да ти се покажа, за да не те изплаша, но ако ти се качиш на тавана и ме повикаш, аз ще се появя. Ще си поговоря с теб, може би ще се посмеем... и в мига, в който се върнеш пак долу, знам, че ще забравиш за мен, но аз ще съм там... като тих призрак обитаващ тавана ти...

четвъртък, 24 декември 2009 г.

Love actually

























Старичък филм,(един приятел ме подсети за него)
но безспорно много хубав и по това време на годината смятам, че можем да си го позволим отново :)
Весела Коледа и нека наистина има "Love actually" пожелавам го на всеки от сърце!
И както ще видите пее малката госпожица накрая на филма :)
"All I want for christmas is..." тук оставам на вас да си го попълните, който каквото си пожелае :)

liquid

Вдъхни ме!
Отпий от мен...
Остави ме
да бъда нежна...
Нека те стопля!

неделя, 20 декември 2009 г.

Замъглени силуети


Дъхът й запотяваше стъклото на прозореца. Това я върна с лека усмивка и замечтан поглед в детството. Спомни си как, като дете, обичаше да го прави нарочно, за да дразни майка си. С пръсти рисуваше сърчица, звездички и раздаваше целувки върху замъгленото стъкло.
Майка й все и се караше, защото оставаха мазни отпечатъци от малките и палави пръстчета, които милата женица все трябваше да бърше.
Баща й с усмивка казваше:
-Детето твори, показва талант.
Малката се измъкваше с широка усмивка и обяснения, че й оставя топли, изразяващи обич послания на стъкло.
Шумът на стар автобус я повика обратно в действителността. А сега, вече като голяма, кой щеше да изтрие отпечатъците оставени по нея самата?

вторник, 15 декември 2009 г.

Силуети с дъх на...


Мигаха безброй цветни, малки и големи лампички. Навън беше тъмно и те се открояваха на фона на всичко останало. Идваха празници, Коледа, Нова година. Навсякъде украси, развълнувани хора, избиращи подаръци за своите близки, любими... Цареше истинска празнична суматоха. В бара, където седеше тя, също мигаха светлинки, светлината беше приглушена и тя се унасаше. Винаги бе искала да отиде да пийне някъде сама, както правят мъжете и веднъж просто го направи. Без да мисли за последствия. Беше се облякла възможно най-семпло и незабележимо, с надеждата никой да не и досажда и беше отишла на бар, като пич! Стоеше на масата в ъгъла с най-добра видимост, искаше не толкова да пие, колкото да наблюдава. Жестовe, думи, магия... Магията, която всеки от нас крие в себе си или точно обратното, да види грозната истина на прикритите усмивки...
Всичко, на което хората сме способни, особено когато не знаем, че ни наблюдават.
Пиеше уиски, както мъжете по филмите! Вече бе свикнала с първоначалния остър вкус, усещаше как топлината минава през цялото й тяло и я оставя с една приятна лека възбуда.
Симпатичен непознат младеж се насочи към нейната маса, но тя направи жест сякаш казващ "затворено е"! Реши, че е време да си тръгва, този беше първият, но сигурно нямаше да е последният... Само момиче с уиски в ръка, нямаше как да остане незабелязано...
А тя желаеше за сега да остане невидима.

понеделник, 14 декември 2009 г.

Силуети на една луда

"mirror mirror on the wall, who's the fairest of them all"

Буууу!
Ще се изплашиш ли от лицето, което те гледа от огледалото? Или сте стари приятели с него? Тя дълго време прекарваше там... пред огледалото.
Все се питам, какво ли търсеше? Разпознаваше ли се? Mного е важно да се разпознаеш, гледайки се, иначе можеш да се влюбиш в себе си, като онзи пич - Нарцис!
Или до толкова беше полудяла, че си говореше сама на себе си, но и трябваше и публика, така че най-добрият слушател и подстрекател насреща, бе самата тя!
Питаше се, в днешно време каква е дефиницията за луд? Тя вярваше, че както се пее в една песен "всички сме луди" и както се пише в една книга:
"Има лудост, която ни прави по-богати, и за съжаление такава, която ни ограбва"
Каква е нейната лудост се питаше, гледайки се в огледалото!
Огледалото казват, било портал към друг свят...
Искаше да отиде някъде ли... Не знам...

неделя, 13 декември 2009 г.

Силуети на сенки и спомени


Беше така тъмно навън, часовникът на уредбата мигаше ли мигаше... Беше развален! Показваше 12:37 след обяд! Ха! А всъщност бе 2:30 след полунощ! Тя се събуди с някакво странно чувство. Светлината на отсрещната улична лампа, си играеше като създаваше сенки в стаята й. Но не това беше страшното. Сърцето й биеше учестено. Какво ставаше по дяволите?
Какво пак искаше това глупаво сърце!?
Отвън се чуваше песен... Песен, която тя познаваше толкова добре и като нож раздираше сърцето й... Uriah Heep я връщаха назад. Имаше спряна кола под прозореца й, това често се случваше, но не и с тази убийствена за нея песен. Миналото отново я настигаше и не и позволяваше да заспи. Сърцето й сякаш щеше да изхвръкне.
Последваха още и още поводи, заради които би слязла и със замъглено съзнание би убила шофьора. След час, час и половина музика не по нейно желание, няколко носни кърпички и глътки от запасите с уиски, "шоуто" приключи! Колата потегли, без да разбере какво бе сторила зад сенките на горният етаж.
Тя остана отново с тъмнината и тишината в стаята си. А спомените, нахлули без да могат да бъдат вече спрени и пожелаваха лека нощ! Ако това изобщо бе възможно...

събота, 12 декември 2009 г.

Силуети от пясък


Я какво слънце е грейнало навън. Някой трябва да се възползва от този шанс и да го събере в себе си. Тя нахлузи набързо дънки, бяла блуза и кецове и хукна навън забравяйки да си вземе яке. Топлите лъчи на слънцето галеха бузите и докато лекият вятър я щипеше. С бърз като под влияние на дух ход, стигна до морето... нейното море... любимо. Нагази в пясъка, остави кецовете й да се напълнят с песъчинки през дупките. Седна и се заслуша в шумната тишина, с която морето общуваше с нея. Беше й хубаво, макар и болезнено й беше хубаво. Сивото не закъсня, облаци затулиха небето и топлината, едри капки зашибаха по лицето й. Сякаш някой й забиваше шамар, един, втори, трети... защо? Затича се, побърза да се скрие, но от пясък и море се бяга трудно. Затъваше в пясъците както в живота си. Краката й тежаха от мокрите вече дънки и миниатюрите камъчета и мидички в обувките й. Нямаше вече как да лети, нещо я теглеше надолу към земята...

петък, 11 декември 2009 г.

Силуети от старите ленти


Минаваше 3 часа след полунощ, лампата в стаята й все още светеше.
С разрошени коси след топлата баня, тя бе грабнала една от любимите си книги
и я препрочиташе, отпивайки глътки от изстиналия вече чай.
Знаеше, че някой може да разбере че пак стои до късно и да си има проблеми,
за това изгаси лампата, но не остави книгата.
Четеше на светлината на телефона си, на всеки няколко секунди натискаше някое копче за да светне отново. Стрелките се завъртаха стремглаво и времето летеше.
Скоро щеше да съмне...
По дяволите, трябва да се спи.
Затвори книгата, но още дълго време мислеше за нея, сякаш не я четеше за втори път...

четвъртък, 10 декември 2009 г.

Силуети

Историите започват с един негатив.

Толкова време беше репетирала какво да каже, как да се държи. Обикаляше стаята и си повтаряше на глас всичко. Мислейки се готова за срещата се облече и излезе навън. Пътят й се стори безкраен и след многочасовото друскане в автобуса, тя вече стоеше пред вратата, очаквайки да я повикат. Мислите й хаотично се блъскаха в главата. Симпатичен мъж на средна възраст, изрече името й и я извади от вглъбението.
Влизайки в стаята, сякаш всичко се изпразни от съдържание. Мъжът не каза нищо, само се усмихна. Може би очакваше тя да започне първа. Мълчанието изведнъж потече от очите й. Сълзи, толкова много сълзи. Прераснаха в истински плач, истеричен плач на който мъжът гледаше с разбиране. Половин час по-късно, без думи , само сълзи.... и времето изтече. Тя си тръгна...
-Елате пак!- каза мъжът.

сряда, 18 ноември 2009 г.

Apocalyptica


Любимо...

Ранни желания за Дядо Коледа

Писа му, че иска да не стои повече сама в тъмното!
Иска, някой да държи ръката й,
да бърше сълзите й докато я целува!
Иска, повече да не я боли!
Иска, да заспива в нечий топли прегръдки
и да заживее отново в лъжата, че всичко ще се оправи!
Иска, когато посреднощ чудовищният й глад се обади,
някой да й направи сандвич и яде заедно с нея в леглото!
Иска, отново да се смее до припадък.
Иска, да забелязва отново залеза на онзи хълм...
Да посреща изгреви на диванчето на терасата...
Вятърът да роши косите й от бясната скорост на ретро автомобила!
Иска, отново да придобие плът,
да не е повече призрак, отколкото човек!
Не да е тук, а всъщност да я няма...
Тя иска отново да живее, да ЖИВЕЕ...

А Дядо Коледа отговори:
"Няма как да обичаш отново, да чувстваш отново, да живееш отново, ако не си го позволиш отново!"

вторник, 17 ноември 2009 г.

1,2,3

Първи момент... сиамска котка...
Втори момент... странниците в стаята станаха двама...
Трети момент... съгрешиха и двамата за първи път...

И нищо вече не беше същото...
Кутията на Пандора бе отворена!

2>1



J.M.



J.M.

Хард-арт

Аз не съм "3D" анимационен герой,
аз не съм измислица...плод на въображението.
Не съм и "олд скуул" рисунка...

Уви... Не съм!

Аз съм истинска.
Ако ме ощипят, ще посинее,
ако ме ухапят, ще текне кръв...

И на "Койота" няма да му се размине!

петък, 13 ноември 2009 г.

Неустоимо

Остри зъби...
...Топла и пулсираща...
Онзи мирис...
Промяната в очите...
...Сладка и лепкава...
Не можа да устои...
И изчезна в нощта...
...Слънцето щеше да го разобличи...

вторник, 10 ноември 2009 г.

"Инжектирай ми любов"-Насекомих



"На легло ли болен легнах
бяла стая без звезди
по земята портокали
нямам братя ни сестри

страхове с игли забождам
и солта с лъжица ям
тялото ми е без кожа
теб те няма аз съм ням

инжектирай инжектирай инжектирай
инжектирай ме с любов
инжектирай ми любов

тънки змии с пръст набождам
и се давя в кладенци
дяволите са набожни
и въртят на пръст души

ослепях от много думи
оглушах от тъмнина
мойто тяло ми е тясно
ще се сгъна в точица

инжектирай инжектирай инжектирай
инжектирай ме с любов
инжектирай ми любов"

Българският филм "Източни пиеси"



http://www.easternplays.com/
Филмът е много добре направен,гледах го! Бих казала...филмът е кристално-реален! :) Много ми хареса, и втори път бих го гледала! Заслужава си и вие да го направите! Да не забравя да спомена разбира се и страхотната група НАСЕКОМИКС виновна за страхотния саундтрак към филма, с песните "Инжектирай ме с любов" и "Lady song"


(материала е взет от трети източник "Blog.bg-kastel","АНТИ" и "Труд")
"Ослепях от много думи, оглушах от тъмнина.
Инжектирай, инжектирай, инжектирай ме с любов..."

Новият български филм “Източни пиеси” въздейства на душата като рок балада, в която мелодията с нейното инструментално изпълнение е толкова важна, колкото и текстът. Даже по-важна. Нямам предвид буквално саундтрака на лентата с песните на група “Насекомикс” Lady Song и “Инжектирай ме с любов” (от която са горните строфи), а начинът да се разкаже една история, нейната екранна оркестрация.

Самият сюжет на “Източни пиеси” притежава простотата на либрето: хероинозависим художник, отчужден от родителите, приятелката и брат си, полага усилия да откаже дрогата. По-малкият му брат се замесва със скинарска банда. Побой на бандата над турско семейство, минаващо през София на път за Берлин, среща двамата братя, които нямат навика да се виждат често. Среща и художника с младата туркиня Изил...

Пълнометражният игрален дебют на Камен Калев, завършил кинорежисура в Париж, е толкова спонтанно и органично кино, че създава илюзията за случайна авторска импровизация. Ефектът се подсилва от обстоятелството, че художникът Христо Христов до голяма степен играе себе си и малко преди края на снимките умира от свръхдоза. Но простотата на този филм е само привидна и се дължи на усещането за почти документален характер на заснетото. В действителност реалност и художествена измислица се преплитат. По-малкият брат (актьорът Ованес Торосян) е фиктивен персонаж, туркинята Изил (Саадет Изил Аксой) и нейното семейство - също. Професионални актьори и натуршчици, български и турски изпълнители преживяват своите измислени и реално съществуващи персонажи с техните измислени и истински съдби. Преживяват ги като на изповед, разкрепостени от предразсъдъците на житейската рутина и професионалните клишета.

Голямото кино в “Източни пиеси” е извън сюжета. То е в клаустрофобските физически и душевни пространства на панелното гето; в гмежта от хора без контакт помежду им; в уютната утринна тишина на големия град и още празните му улици; в китната вечерна зеленина на малките преки, заредени със случайни опасности. Все пространства, в които редом със силуетите на филмовите герои разпознаваме собствените си делнични маршрути, депресии и малки житейски радости. Важният разказ е не онзи, който реди случка след случка, а другият, в който всеки зрител вижда себе си. Този именно разказ е разгънат прецизно по силата на логика, близка до емоционалността на музиката - изберете си кой да е от тъжните, но романтични жанрове и няма да сбъркате.

“Източни пиеси” чупи традицията на тромавия посткомунистически критически реализъм. Филмът е недокоснат от социалната дидактика. Той е по рождение чужд на необходимостта да се раздават присъди над персонажите и не оголва своя екранен свят от нюансите, характерни за истинския живот. За първи път в българското кино наркозависимостта е почувствана като трагичен копнеж към смисленост, загубена в реалния живот. Едно е да се фасцинираме задочно от трагичната смърт на Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Кърт Кобейн и десетките именни и безименни като тях, друго е да възприемем сродните им по съдба души около самите нас. “Източни пиеси” ги изважда от графата “криминално проявени маргинали” и ни кара да почувстваме болката на техния гърч.

Повечето персонажи на този филм са самотни, но “Източни пиеси” оставя светло чувство след себе си. Може би защото неистовата нужда от доброта и любов на неговите герои събужда тези чувства в публиката.

„Не искам да съм реален, искам да съм кристален, да излъчвам светлина“, почти
проплаква героят.
"Христо е в конфликт със себе си, защото средата, която го е създала, нещо не съответства с него. И единственото спасение е да намери любовта - но духовната, а не конкретната към определен човек. Среща момиче, което му говори за странни неща, за душата, за страданията на хората и как те ги усещат. Човек сам достига до освобождението вътре в себе си - чрез себепознаването”, - казва за своя герой режисьорът и сценаристът Камен Калев. Неслучайно името на туркинята, в която героят от филма му се влюбва, означава в превод "светла". Тя наистина е неговият лъч светлина в мрака на душата му. Героят от филма се лута в живота на съвременна София, чиято бездуховна атмосфера го кара да страда силно и да копнее за истинско и значимо общуване с човек, който би могъл да го разбере.
Носталгията по възвишените чувства, които са все по-рядко срещани в модерното общество, пронизва „Източни пиеси” от началото до края. Но тя може да бъде почувствана и оценена само от хора, които вибрират на същата честота, които адски се нуждаят от инжектиране с любов.
Навярно ще има и зрители като Петър Петров, които ще се разминат с филма и ще твърдят, че са останали дълбоко разочаровани и с усещането, че "съм гледал не цялостна и добре нарисувана картина, а някакви графити върху стената на битието. Псевдодокументален филм за наркомани, бръснати глави, самотни и объркани младоци. Кинематографичен блудкаж – така най-грубо бих определил лентата „Източни пиеси”. Постен разказ, прибързано и неадекватно прекрояване на българската действителност. Твърде много мълчание, твърде елементарно представяне на образите. А героите нямат души. Колкото и умно да гледат. Колкото и да са подбрани като автентични, близо до реалността.”
Всъщност е точно обратното - героите от филма все още имат души и по тази причина могат да страдат от това, че не виждат нищо възвишено в убогата реалност, която ги заобикаля. Защото, както казва Камен Калев „границите са отворени, светът се движи напред-назад, а всъщност хората не се сближават, напротив – те се отдалечават. И независимо от подобрените условия на живот - страдат. С ужас констатирам, че проблемите не се обсъждат, за тях се мълчи и няма връзка между родители и деца,
например.”

„Източни пиеси“ е едно от доказателствата за това как хубавите неща не са непременно скъпи – правен е с нищожен бюджет, но с убийствен по сила ентусиазъм, казва пък Йорданка Ингилизова, съгражданка на Камен и Ицо, която описва по следния начин реакцията на публиката след премиерата на филма в Бургас: „Някои просълзени, други озадачени, но не и безразлични – така неотдавна зрителите напускаха бургаското кино „Тракия“, където премиерно бе въртян филмът. Историята на Христо Христов – Ицо, художника от Бургас, който се лута трагично в търсене на своята истина, очевидно ги бе развълнувала. Още повече, че в действителност героят-актьор не успява да се измъкне от бездната, умира от свръхдоза. И знанието за трагедията те стяга да следиш екрана почти без дъх, заставя те да помниш репликите, които се забиват в съзнанието ти – „Оставих душата си в хладилника”, „Не искам да съм реален, искам да съм кристален, да излъчвам любов”…

„Източни пиеси” вече има разпространители в 7 страни в Европа - Франция, Холандия, Белгия, Люксембург, Норвегия, Швеция, Турция. Проявен интерес има и от Великобритания и САЩ. А от днес филмът участва на кинофестивала в Токио, който е сред най-важните кинофоруми в Азия. От 800 филма са били селекционирани за конкурса само 15 и нашият е един от тях. Председател на фестивалното жури е мексиканецът Алехандро Гонзалес Иняриту, който е един от любимите съвременни режисьори на Камен Калев.
Ето как френският вестник „Либерасион” ни призовава да не изпускаме „Източни пиеси”: „Гледайте този филм, за да не изглеждате глупаво след 5 г.” и за да се инжектирате с любов, бих добавил от себе си.

събота, 7 ноември 2009 г.

Има дни в които...губиш

Какво правиш, когато има дни в които сълзите неуморно капят по клавиятурата...
Какво правиш, когато колкото и да ги бършеш те текат по ръцете ти, бягат по пръстите.
Изтича живота ти! Превръщаш се в капки вода и изтичаш от себе си...
После се събираш и ти се е искало някой да изпие тези сълзи, да ги изпие още от очите ти, да е целувал калепачите ти и сълзите да блестят върху устните му... и ти да си ги вземеш обратно.
Какво правиш, когато имаш усещането, че всичко се разпада? Всичко под краката ти изчезва.
Лягаш на земята, защото усещащ че иначе ще паднеш.
Какво по дяволите правиш в тези дни?
Бягаш, пишеш, рисуваш, слушаш музика, пиеш, правиш секс с малко познати хора...?
Да, ама не помага, нали?!

Почти Рамен

Моят вариянт на Рамен :)













Продукти: (могат да са по ваш вкус,каквото имате в хладилника)
*Спагети от най-тънките
*пилешко месо
*броколи
*рачешки ролца
*микс от подправки

За маринатата: (аз използвах)
*соев сос
*скилидки чесън
*горчица
*вино
*капки лимон

Сварих спагетите в повечко вода с микса от подправки,за да има сос (бульон)
междувременно мариновах месото с това което ми хрумна. Скилидките чесън на много ситно, соевия сос, горчица малко и винцето на татко за ей така :)а и капка две лимон.
След това го запържих, но то по-скоро се свари :) имаше и сос което си е бонус!
Броколите на пара и сме готови да сядаме. Сипвате спагетите малко от бульона им, слагате парченцата месо, малко от техния сос също, броколите, и който иска рачешко ролце, на мен лично не ми хареса идеята с него.
Всичко става много бързо.
Приятен апетит :P

А иначе, ето го и Оригинала:
Продукти:
40 г фиде рамен
15 г печурки
10 г моркови
10 г спанак
15 г тиквички
10 г маринован бамбук
15 г праз, само бялото

за бульона:
200 г силен месен бульон, без сол и други подправки
15 г соев сос
10 г мирин
няколко капки сусамово олио

Приготвяне:
Зеленчуците и гъбите се нарязват така, че да е удобно да се хващат с пръчици.
Бульонът се кипва, в него се слагат фидето и морковите и се вари 5 мин
След това се добавят гъбите и маринования бамбук, а след минута - празът, тиквичката и спанакът.
Вари се още 1-2 мин, подправя се със соев сос, мирин и сусамово олио.
В готовата супа може да се добавят и други съставки, като нарязан омлет, или пилешко филе.

има 4 различни вида супи с рамен:

tonkotsu - бяла, млечна супа, типична за южна Япония. бульонът се приготва от свински кокали (варят се между 4 и 8 ч.)

shoyu - на основата на пилешки бульон със соев сос

miso - на основата на 1 oт горните 2 упоменати бульона с паста от мисо

shio - бистра супа, солена често сервирана с масло или царевица.

Синьо и кафяво

Излъжи ме!
Хайде, излъжи ме!
Погледни ме с тюркоазено сините си очи,
придобили замайващ отблясък от сянката...
Погледни ме право в моите кафеви, с лек зелен нюанс,
когато ги огрее слънце,
с черен контур покрая... и ме излъжи!
Знам, че го можеш!
По дяволите знам!

петък, 6 ноември 2009 г.

Една мисъл, една съдба и това онова

Лек повей на вятъра ме събужда.
Заспала съм.
Заспала съм на едно от онези места...
Но не знам къде е моето място!
Забивам пръстите си в мокрия студен пясък,
като куче захапвам пясъка с ръце.
Стискам го, стискам го много силно,
усещането е някак... изпълващо.
Интересно е!

Ще изкопая дупка!
Дълбока, дълбока, дълбока, дълб...
До къде ще стигна?
Ще стигна ли до забравените обещания?
Ще стигна ли до любовта?
До коя любов? До моята ли?
Аз моята си я знам...
А трябва ли ми тази, другата любов?
За какво ми е? За да копая нови дупки след време ли...?

А, полазила ме е буболечка,
дали да не я смачкам?

На какво попаднах... "виж ме как..."

Един познат обича вместо "чао" да казва, "виж ме как се отдалечавам". Макар и подхвърлен на шега, този израз прави точна кардиограма на платоничната любов – фатално съзнаване, че щастието е било на една ръка разстояние, но си го оставил да мине необезпокоявано. Красотата на безвъзвратното завиване зад ъгъла. То даже се е обърнало и ти е намигнало, но ти си запазил спокойствие и достойнство и сега ти иде да се гръмнеш в гордо вдигнатата глава...

Скочете в облаците...