Толкова време беше репетирала какво да каже, как да се държи. Обикаляше стаята и си повтаряше на глас всичко. Мислейки се готова за срещата се облече и излезе навън. Пътят й се стори безкраен и след многочасовото друскане в автобуса, тя вече стоеше пред вратата, очаквайки да я повикат. Мислите й хаотично се блъскаха в главата. Симпатичен мъж на средна възраст, изрече името й и я извади от вглъбението.
Влизайки в стаята, сякаш всичко се изпразни от съдържание. Мъжът не каза нищо, само се усмихна. Може би очакваше тя да започне първа. Мълчанието изведнъж потече от очите й. Сълзи, толкова много сълзи. Прераснаха в истински плач, истеричен плач на който мъжът гледаше с разбиране. Половин час по-късно, без думи , само сълзи.... и времето изтече. Тя си тръгна...
-Елате пак!- каза мъжът.
))))))))
ОтговорИзтриванеТова ми напомня на едно смешно интервю на една българска журналистка с едни португалци, в които тя им задаваше едни и същи въпроси, явно преводачът не превеждаше правилно и един човечец, обикновен работник, вместо да и се сопне "абе кво ме питаш пак, нали ти казах?" само се усмихна и каза "както вече казах..." Тактично, умерено... "Елате пак!" )))
Хах... :)
ОтговорИзтриване