Дъхът й запотяваше стъклото на прозореца. Това я върна с лека усмивка и замечтан поглед в детството. Спомни си как, като дете, обичаше да го прави нарочно, за да дразни майка си. С пръсти рисуваше сърчица, звездички и раздаваше целувки върху замъгленото стъкло.
Майка й все и се караше, защото оставаха мазни отпечатъци от малките и палави пръстчета, които милата женица все трябваше да бърше.
Баща й с усмивка казваше:
-Детето твори, показва талант.
Малката се измъкваше с широка усмивка и обяснения, че й оставя топли, изразяващи обич послания на стъкло.
Шумът на стар автобус я повика обратно в действителността. А сега, вече като голяма, кой щеше да изтрие отпечатъците оставени по нея самата?
Няма коментари:
Публикуване на коментар