Българският филм "Източни пиеси"

http://www.easternplays.com/
Филмът е много добре направен,гледах го! Бих казала...филмът е кристално-реален! :) Много ми хареса, и втори път бих го гледала! Заслужава си и вие да го направите! Да не забравя да спомена разбира се и страхотната група НАСЕКОМИКС виновна за страхотния саундтрак към филма, с песните "Инжектирай ме с любов" и "Lady song"


(материала е взет от трети източник "Blog.bg-kastel","АНТИ" и "Труд")
"Ослепях от много думи, оглушах от тъмнина.
Инжектирай, инжектирай, инжектирай ме с любов..."

Новият български филм “Източни пиеси” въздейства на душата като рок балада, в която мелодията с нейното инструментално изпълнение е толкова важна, колкото и текстът. Даже по-важна. Нямам предвид буквално саундтрака на лентата с песните на група “Насекомикс” Lady Song и “Инжектирай ме с любов” (от която са горните строфи), а начинът да се разкаже една история, нейната екранна оркестрация.

Самият сюжет на “Източни пиеси” притежава простотата на либрето: хероинозависим художник, отчужден от родителите, приятелката и брат си, полага усилия да откаже дрогата. По-малкият му брат се замесва със скинарска банда. Побой на бандата над турско семейство, минаващо през София на път за Берлин, среща двамата братя, които нямат навика да се виждат често. Среща и художника с младата туркиня Изил...

Пълнометражният игрален дебют на Камен Калев, завършил кинорежисура в Париж, е толкова спонтанно и органично кино, че създава илюзията за случайна авторска импровизация. Ефектът се подсилва от обстоятелството, че художникът Христо Христов до голяма степен играе себе си и малко преди края на снимките умира от свръхдоза. Но простотата на този филм е само привидна и се дължи на усещането за почти документален характер на заснетото. В действителност реалност и художествена измислица се преплитат. По-малкият брат (актьорът Ованес Торосян) е фиктивен персонаж, туркинята Изил (Саадет Изил Аксой) и нейното семейство - също. Професионални актьори и натуршчици, български и турски изпълнители преживяват своите измислени и реално съществуващи персонажи с техните измислени и истински съдби. Преживяват ги като на изповед, разкрепостени от предразсъдъците на житейската рутина и професионалните клишета.

Голямото кино в “Източни пиеси” е извън сюжета. То е в клаустрофобските физически и душевни пространства на панелното гето; в гмежта от хора без контакт помежду им; в уютната утринна тишина на големия град и още празните му улици; в китната вечерна зеленина на малките преки, заредени със случайни опасности. Все пространства, в които редом със силуетите на филмовите герои разпознаваме собствените си делнични маршрути, депресии и малки житейски радости. Важният разказ е не онзи, който реди случка след случка, а другият, в който всеки зрител вижда себе си. Този именно разказ е разгънат прецизно по силата на логика, близка до емоционалността на музиката - изберете си кой да е от тъжните, но романтични жанрове и няма да сбъркате.

“Източни пиеси” чупи традицията на тромавия посткомунистически критически реализъм. Филмът е недокоснат от социалната дидактика. Той е по рождение чужд на необходимостта да се раздават присъди над персонажите и не оголва своя екранен свят от нюансите, характерни за истинския живот. За първи път в българското кино наркозависимостта е почувствана като трагичен копнеж към смисленост, загубена в реалния живот. Едно е да се фасцинираме задочно от трагичната смърт на Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Кърт Кобейн и десетките именни и безименни като тях, друго е да възприемем сродните им по съдба души около самите нас. “Източни пиеси” ги изважда от графата “криминално проявени маргинали” и ни кара да почувстваме болката на техния гърч.

Повечето персонажи на този филм са самотни, но “Източни пиеси” оставя светло чувство след себе си. Може би защото неистовата нужда от доброта и любов на неговите герои събужда тези чувства в публиката.

„Не искам да съм реален, искам да съм кристален, да излъчвам светлина“, почти
проплаква героят.
"Христо е в конфликт със себе си, защото средата, която го е създала, нещо не съответства с него. И единственото спасение е да намери любовта - но духовната, а не конкретната към определен човек. Среща момиче, което му говори за странни неща, за душата, за страданията на хората и как те ги усещат. Човек сам достига до освобождението вътре в себе си - чрез себепознаването”, - казва за своя герой режисьорът и сценаристът Камен Калев. Неслучайно името на туркинята, в която героят от филма му се влюбва, означава в превод "светла". Тя наистина е неговият лъч светлина в мрака на душата му. Героят от филма се лута в живота на съвременна София, чиято бездуховна атмосфера го кара да страда силно и да копнее за истинско и значимо общуване с човек, който би могъл да го разбере.
Носталгията по възвишените чувства, които са все по-рядко срещани в модерното общество, пронизва „Източни пиеси” от началото до края. Но тя може да бъде почувствана и оценена само от хора, които вибрират на същата честота, които адски се нуждаят от инжектиране с любов.
Навярно ще има и зрители като Петър Петров, които ще се разминат с филма и ще твърдят, че са останали дълбоко разочаровани и с усещането, че "съм гледал не цялостна и добре нарисувана картина, а някакви графити върху стената на битието. Псевдодокументален филм за наркомани, бръснати глави, самотни и объркани младоци. Кинематографичен блудкаж – така най-грубо бих определил лентата „Източни пиеси”. Постен разказ, прибързано и неадекватно прекрояване на българската действителност. Твърде много мълчание, твърде елементарно представяне на образите. А героите нямат души. Колкото и умно да гледат. Колкото и да са подбрани като автентични, близо до реалността.”
Всъщност е точно обратното - героите от филма все още имат души и по тази причина могат да страдат от това, че не виждат нищо възвишено в убогата реалност, която ги заобикаля. Защото, както казва Камен Калев „границите са отворени, светът се движи напред-назад, а всъщност хората не се сближават, напротив – те се отдалечават. И независимо от подобрените условия на живот - страдат. С ужас констатирам, че проблемите не се обсъждат, за тях се мълчи и няма връзка между родители и деца,
например.”

„Източни пиеси“ е едно от доказателствата за това как хубавите неща не са непременно скъпи – правен е с нищожен бюджет, но с убийствен по сила ентусиазъм, казва пък Йорданка Ингилизова, съгражданка на Камен и Ицо, която описва по следния начин реакцията на публиката след премиерата на филма в Бургас: „Някои просълзени, други озадачени, но не и безразлични – така неотдавна зрителите напускаха бургаското кино „Тракия“, където премиерно бе въртян филмът. Историята на Христо Христов – Ицо, художника от Бургас, който се лута трагично в търсене на своята истина, очевидно ги бе развълнувала. Още повече, че в действителност героят-актьор не успява да се измъкне от бездната, умира от свръхдоза. И знанието за трагедията те стяга да следиш екрана почти без дъх, заставя те да помниш репликите, които се забиват в съзнанието ти – „Оставих душата си в хладилника”, „Не искам да съм реален, искам да съм кристален, да излъчвам любов”…

„Източни пиеси” вече има разпространители в 7 страни в Европа - Франция, Холандия, Белгия, Люксембург, Норвегия, Швеция, Турция. Проявен интерес има и от Великобритания и САЩ. А от днес филмът участва на кинофестивала в Токио, който е сред най-важните кинофоруми в Азия. От 800 филма са били селекционирани за конкурса само 15 и нашият е един от тях. Председател на фестивалното жури е мексиканецът Алехандро Гонзалес Иняриту, който е един от любимите съвременни режисьори на Камен Калев.
Ето как френският вестник „Либерасион” ни призовава да не изпускаме „Източни пиеси”: „Гледайте този филм, за да не изглеждате глупаво след 5 г.” и за да се инжектирате с любов, бих добавил от себе си.