Тераяма Шуджи - Теория на електрическата крушка

ТЕРАЯМА ШУДЖИ (р.1935 г.) пише стихове, танка, хайку. Сценарист и режисьор на няколко филма. Участва и в театрални проекти. На деветнадесет години се свързва с Китасоно Кацуе (поетът, въвел в Япония сюрреализма) и авангардния кръг около него VOU. Изпитал влиянието им, Тераяма Шуджи до края на живота си остава експериментатор, който скандализира общоприетите норми. Стиховете му са често мрачни, основни теми в тях са смъртта, страхът, самоубийството, от една страна, и абсолютният бунт, неприличното и непозволено желание за свобода, от друга. Едно от големите имена на постмодернизма в Япония. Сред важните му книги са „Да хвърлим книгите и да излезем в града“, „Ад“, „Езикът като насилие“.

(Невероятно интересен, но не го препоръчвам на хора със слаба психика ;) Преди доста време това му произведение ме плени, искам да го споделя, но го четете на ваша отговорност :))
V.

Теория на електрическата крушка
Четох твърде много за човешкия живот
и убих едничката си баба с ножица, погребах я.
Свидетел беше само тъмната крушка на стълбището към апартамента.
Въпреки, че бъдещето на моята младост
така е абсолютно светло,
крушката е винаги тъмна,
затова я отвъртях от фасонката
и я зарових под кофата за боклук пред вратата на кухнята.

С това случаят се разреши.
В университетската лаборатория
всеки ден заето, пиша дипломна работа
за „Възрастните в зоопарка“.
Но
има „но“.
В мрака, след като заспя,
такава самотна детска песничка се чува:
Електрическа крушке,
Електрическа крушке,
и в земята ли светиш,
Електрическа крушке?

Когато в града във фирмите видех
електрическа крушка, която свети искрящо,
не можех да не се сетя,
как е заровено по средата на градината разложеното старческо тяло.
Нощната лампа е остарял девственик,
полилеят е старица, родила сто деца.

Разбитото в бетона е
череп на аполитичен старец,
изплувалата в блатото изгоряла сто ватова крушка е
уморилият се от плуване възрастен продавач.
Когато електростанцията включи светлините,
в земята, хиляди мъртви старци отварят очи
и въртящ се от жица на жица
се разнася трагичен потушен смях.

Електрическа крушке,
Електрическа крушке,
кой те уби тебе,
Електрическа крушке?

Среднощ, когато угасвам нощната лампа,
си спомням подземния свят.
Тази асоциация понякога отмира,
но после постоянно продължава.
Сигурно догодина, ще се оженя за момичето
от магазина за електрически крушки.

След това ще си родим деца, ще ги отгледаме,
постепенно ще започнем да мислим, като електрически крушки
и телата ни ще се превръщат в електрически крушки.
Точно затова нека вече спра с тази самотна песен.
Ако аз умра, някъде непременно ще стане светло.

От време на време се изправям и търся,
няколко години по-късно изпод земята нагоре процеждащата се светлина.
Електрическа крушке,
Електрическа крушке,
понеже съвсем никой не гледа,
внимателно прати ми светлина,
на лицето ми, с което убих баба си,
на лицето ми, с което постигнах успех,
прати светлина,

Електрическа крушке...