понеделник, 22 март 2010 г.

За живота на ... играчките...


Защо става така, че колкото по-близък и скъп ти е един човек, толкова по-силно ранява душата ти?
Защо колкото повече отваряш сърцето си някому, толкова по-лесно е да му причиниш болка?
Как може любовта да изчезне?
Нея или я има, или никога я е нямало!
Чувствата не могат да угаснат!
Защо се държим с хората, като със стари играчки?

Отначало са весели и забавни.
Ще ти се да си играете по цели дни, без да обръщате внимание нито на родителските забележки "време е за сън" и "достатъчно, утре ще си доиграеш",
нито на възхищението на приятелите "леле каква хубава играча, де да имах и аз такава!"
А с времето незнайно защо се "пренасищаш", почваш да прекарваш с тях все по-малко и по-малко време и накрая... се появява нова играчка.
По-красива, по-ярка, шарена - НОВА.
И старата първоначално отива на бюрото, после в шкафа, а накрая съвсем я забравяш.
И за да не ти седи в краката, я запращаш "в най-далечния ъгъл"
Защото ти е жал да я изхвърлиш.
Нека си стои, важното е да не ти пречи, но в крайна сметка продължаваш напред.
Но на играчката не й е все едно!
Тя помни тази радост, с която си я дарявал преди.
Помни този смях, който е предизвиквала в теб, когато сте си играели.
Помни сълзите от радост, когато са ви я подарили. И все още ОБИЧА "собственика" си.
Тя си лежи, чака и плаче, защото отдавна са я забравили, оставили и дори захвърлили, като отработен материал след провеждане на опити.
- Искаш ли го?
- Не, а ти?
- И аз така, хвърляй я. Или дай да я сложим ей там в ъгъла, може някой да си я хареса. А ако не, все тая, така и така е вече отработен материал...
А паметта - тази кучка - постоянно напомня за всичките тези радостни мигове, които са ОТМИНАЛИ, но така, като че иска да се повторят още веднъж.
И играчката разбира, че това по-скоро няма да се случи.
Ще стане още по-лошо - примката около врата я стяга като наркотик.
Но въпреки всичко й се иска да види, да чуе, да почувства...
И си лежи в ъгъла, но след няколко години при пролетното прочистване или "от нямане какво да се прави" я намират. И ако и провърви, дори си спомнят за нея, взимат я и я изтупват от прахта.
И като че трябва да се радва, но не - от старост се разпада, паднало е едното око, ухото се е разшило.
Но на нея и е все тая, ще й се да извика:
"ПОМНЯТ МЕ! НЕ СА МЕ ЗАБРАВИЛИ! ОЩЕ МЕ ИСКАТ!
ОБИЧАТ МЕ!
СТОПАНИНЪТ МИ НЕ МЕ Е ЗАБРАВИЛ!"
Но както често се случва, вече е късно. Всичко... Да си поиграят му се иска, но просто не се получава - времето си е свършило добре работата, безпощадно, жестоко...
А добрият стопанин вдига рамене и се опитва да я оживи, но играчката няма да му донесе същата радост, която му е носила в началото.
Ще съжали, че по-рано не е разгледал ДУШАТА, която е в нея.
А е видял само красивата и шарена опаковка.
Бездушна...
А лошият ще я сложи внимателно в кутията, за да не се разпадне и ще изхвърли с останалия боклук.
Такъв е техният живот. Умират, явявайки се просто етап в жизнения път на стопаните си. Миг, мигновение.
Малко препятствие, което е толкова лесно да прескочиш, но и толкова лесно да го разрушиш, за да продължиш нататък....
Тъжно...

(Благодаря на автора Олексий и за превода от руски на Мартин)

Няма коментари:

Публикуване на коментар