Фламенко

Фламенко
Испанската танцьорка, фламенко певецът или тореадорът - творят. Те създават своеобразно изкуство, което се ражда заедно с тях и залязва заедно с тях и не може да бъде имитирано от никого.” – това са думи на Федерико Гарсия Лорка, които много точно отразяват същността на фламенкото. То е в кръвта на изпълнителя, като магическата дума дуенде.
Според Лорка „Дуендето е сила, а не поведение, то е борба, а не понятие......... То не е въпрос на умение, а на истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие.”
За да танцуваш фламенко, трябва да усетиш ритъма на неговия пулс и инстинктивно да го свържеш с ритъма на сърцето си.Има една фраза, която гласи: „Когато се научиш да го танцуваш, трябва да се научиш също и как да забравиш наученото.”. Танцьорът трябва да игнорира наученото и да разчита на мъдростта на вековната традиция, която тече във вените му. Вслушвайки се в сърцето и кръвта си в него ще се отприщи една загадъчна сила, с която най-дълбинните му чувства, ще се извисят като духове и ще обладаят публиката.
Фламенко е народното изкуство на Испания, всъщност то е цяла култура. Исторически фламенкото винаги е било музикален отдушник на бедните и подтиснатите. Неговата традиция се предава от уста на уста. Всеки изпълнител е свободен да прави свои вариации върху тази основа. Фламенко е тристранно изкуство, което включва пеене, танцуване и свирене на китара едновременно, както и допълнителни средства за подсилване на ритъма (кастанети и др.), които пък сами по себе си се считат за отделна форма на изкуство. Има стотици видове фламенко, които имат различни имена като seguiriyas, soleares, alegrias, malaguenas, fandangos, zapateado, rondena и др. Всеки от тях има собствена мелодия, ритъм и хармонична структура, както и характерно настроение.
Изглежда че това, което в последствие е било наречено фламенко е съществувало още през 16-ти век. Песента фламенко (или както още е известна - cante) включва синтез от поне четири култури: циганска, арабска, еврейска и испанска (на коренното население на Андалусия). Първите три се обединили при преследването, което последвало изгонването на арабите през 1492. Фламенкото вероятно е било създадено чрез сливането на cante на испанските цигани с туземската фолк музика. Акомпаниментът на китара се появява по-късно, въпреки че е отбелязан от пътешествениците още през 18 век. Андалусийските фолк песни в миналото били акомпанирани от различни инструменти включително бандура, виола и тамбура, но сега китарата започва да доминира.
Фламенко става публично изкуство през втората половина на 19 век когато започва да се изпълнява в заведенията. Първото такова място е в Севиля през 1842 година, но то не привлякло почти никакво внимание. Обаче през 1860 година подобни заведения се появяват из цяла Испания, дори в Мадрид. Така хора от всички класи гледали изпълненията. Тогава фламенко-групите се състояли от един или двама певци, три или четири жени и двама мъже танцьори и акомпанимент от две китари. Втората половина на 19 век била зрялата възраст на фламенкото. По това време изпълненията на китара станали невероятно популярни. Тогавашните добри китаристи трябвало да знаят как да акомпанират на много различни видове песни и танци, и да могат да следят стиловете на различните певци. С течение на времето, докато певецът си останал водещата фигура, китаристът престанал да бъде само помощник. Имало голямо търсене на добри китаристи, състезанието помежду им било яростно. В своята надпревара китаристите въвели нови техники, които понякога били доста странни, като например свирене с ръкавица на едната ръка или с китарата държана над главата. Но заведенията поощрявали само изящните китаристи, един от които е Ramon Montoya (1880-1949), който се смята за основател на модерния стил фламенко със соло китара.
Великите дни на заведенията за фламенко преминали и до края на века те направо изчезнали. Годините до 1936-та са времето на театралното представяне на фламенкото с тогавашните “Opera Flamenca” и “Flamenco Ballet”. Вкусът на обществото се изменил към по-нежните гласове, като този на Antonio Chacon, и по-леките стилове. Това е времето на най-великите певци на фламенко - Chacon, Torre и др, както и на истинските китаристи - Javier Molina, Ramon Montoya, Manolo de Huelva и Perico del Lunar.
Втората световна война и последвалата гражданска война в Испания направили четиридесетте години на 20 век неблагоприятни за изпълнителите на фламенко, с малко възможности за платени изяви, освен в Америка. През 50-те интересът към фламенко отново се появява с възможности за някои по-сериозни изяви. Фестивалите в Кордоба, Херес и Малага в края на 50-те стимулирали обществения интерес и окуражили новото поколение артисти.

Китара

Може да се каже, че модерната фламенко китара е пръв братовчед на класическата китара. И двете имат еднакъв произход и се произвеждат ръчно по един и същи метод. Все пак фламенко китарата определено има различен звук и собствен стил за свирене, които се постигат чрез използването на различен вид дървен материал за изработка на тялото и различните размери и пропорции. Класическата китара обикновено се прави от палисандрово дърво, а горната й част е от кедър или смърч. Традицлионната фламенко китара е изцяло направена от кипарис и по принцип има по-лека конструкция, което пък й дава по-лек звук. Смята се, че фламенко китарата е изобретена от Antonio de Torres през 50-те години на 19 век. Основните й характеристики, описани от Torres през 1867, са 6-те струни, настройвани чрез дървени ключове и малко по-малкото тяло от това на класическата китара, както и използването на испански кипарис за задната част и страните на китарата. Те са от много тънко дърво, което е причина за характерния звук на фламенко китарите. Вътрешната конструкция е по-проста от тази на класическия модел. Струните са по-близко за по-бързо свирене, а грифа е по-тесен. Смята се, че повечето характеристики на фламенко китарите са били породени от нуздата инструмента да бъде колкото се може по-евтин. Има нещо вярно в това: китаристите по принцип не са били особено богати. В последно време фламенко китарите претърпяват известни модификации - вече имат по-големи размери, а по-често се използва клен отколкото кипарис.