четвъртък, 10 юни 2010 г.

(no name) 3

Обичаше да седи на покрива, да яде череши и да наблюдава преминаващате коли отдолу,
с отразяващите се лъчи на задницата на колите, които блестяха в очите на
забързаните шофьори и те правеха смешни гримаси...
Гледаше хората и си предтавяше съдбата на всеки един от тях.
Като художник, набързо скицираше всеки в главата си, обличаше му костюм и
му даваше роля. Някои бяха досадно безлични и не получаваха този шанс, да участват
в откаченото предствление...
Всичко се завърташе и нищо не бе това което е, и тя не искаше да е тази която беше,
бягаше от всичко и от всички. Представяше си че е далече, сама, непознаваща никой и най-вече никой не познаваше нея. Мислеше си колко ли е хубаво да живееш свободно, просто и благодарно към майката Земя.
Децата да играят невинни игри, чисти и непринудени, с искрен смях, свободни...
Но реалността я зовеше, покривът си е покрив и в миг трябва да изчезне.
Животът долу тече и не спира, няма свобода, няма чист детски смях, няма нищо!
Само една болна илюзия за "пълноценен и нормален" живот, който я очакваше...

Няма коментари:

Публикуване на коментар