събота, 5 юни 2010 г.

(no name) 2

... скъса писмото на парченца,
запали ги и остана да ги гледа как се гърчат,
а мирисът на горяща хартия й хареса.
Неизказаните думи отлетяха превърнали се в сива пепел,
а огънят умираше отразен в очите й заедно с нея.
На тихата улица лампата премигваше дразнещо,
сякаш и тя умираше задушена от хилядите насекоми
обвиващи я всяка вечер...
Прилепнала плътно до земята, чуваше шептенето на тревата,
усещаше хладината на пръстта и се молеше земята да погълне болката й.
Боли, значи още съм жива!
Не гледаше към небето, към звездите, към Луната, защото за да гледаш към тях,
значи да имаш надежда...
Зад затворените й клепачи се прожектираха картини, сцени на миналото,
спря да бъде режисьор на собствения си филм, сега само пускаше лентата,
а апарата заяждаше, въртеше едни и същи сцени, прескачаше и пак отначало...

Няма коментари:

Публикуване на коментар