Летен дъжд

Под натежалите

цикламено-лилави облаци на залеза,
в драскащите пясъчни вълни,
искам палав летен дъжд да завали.
И двама с теб окъпани в лъчи,
да танцуваме насред дъжд,
в морските вълни.
В топлите прегръдки на ръба на деня,
нощта с тебе да посрещем...
Открадната целувка,
устните да изгори
и никой да не види,
сълзите напиращи в моите очи.
Че само миг е дъждът,
зад който да се скрием
преди деня да настъпи
и истината да открием,
че далеч един от друг
ще бъдем от този час
и само летният дъжд,
ще пази тайната за нас.

Дали разминаха се двама...

Разминаха се двама,
някъде по пътя,
смелите герои с раници тежки,
на славното си минало,
от грешки.
Сякаш в паралелен свят,
затворени и
зад стъкло виждат се,
ала не чуват се
и един до друг не стигат се.
Тъга, затворена
в изтърколила се надежда,
загатва за сила нечовешка,
да счупят стъклото на раздяла
и да докоснат се с души,
и с длани парещи...
Но дали, едната няма
с лед да вледени...
Още дълъг път може би предстои,
по сами силни и с вирнати глави.
Заедно съберат ли се,
слабост пробожда изведнъж,
обръщат гърбове и бягат
към проливен летен дъжд.
Смелостта им да отмие,
че току виж,
погубил се единия за дето
любов допуснал да се случи...
Любов, за която никой няма
да научи...

Падането на нощта

Прекрасен разказ от Айзък Азимов.
Първи стъпки към фантастиката... Аз не съм по фантастиката, това не ми е предпочитан стил, този род филми и книги, но преди доста (пълнолуния) време, един скъп човек ми подаде една книжка, сборник с разкази на Айзък Азимов. Тогава се зачетох и няколко разказа ми провокираха истинско удоволстве докато ги чета.
Падането на нощта ми е най-любим :)

Дъщеря на Нощта

art by Luis Royo




















С нощта говорим си тихо,
сладко се смеем или
скришом плачем.
Нашепваме приказки,
за лека нощ!
A като заспите,
слушаме песни, танцуваме
и пазим съня ви.
Стъпваме на пръсти
и съдим лавандули, които
злите ви сънища да гонят.
Но завъртат се стрелките
и небето просветва,
посрещаме слънцето
и отстъпваме вълшебствата
на белите феи, които
ще се грижат за вас,
докато черно кадифе
не покрие небето отново.
Daughter Of The Night - Santana

Великият - безсмъртен...Ronnie James Dio 16.05.2010

"Don't talk to strangers
Cause they're only there to do you harm
Don't write in starlight
Cause the words may come out real
Don't hide in doorways
You may find the key that opens up your soul
Don't go to Heaven cause it's really only Hell
Don't smell the flowers
They're an evil drug to make you loose your mind...
***
Don't let them inside your mind, yeah
Run away, run away, go!
No, no, no don't let them in your mind
Protect your soul.."

(no name) 4

Днес един човек привлече силно вниманието й. Вървеше по платното, беше облечен със старо сако и къси панталони, беше чист и изгладен, вървеше и си говореше нещо, смееше се и си оправяше косата, запасваше си ризата, ръкомахаше си нещо, после пак се засмиваше... Колите го заобикаляха. Полуделите и неразбиращи шофьори, му свиреха, псуваха го, крещяха му грозни неща...
Не можеше да спре да го гледа!
Сякаш искаше да го прегърне, силно, много силно! В главата й бумтеше...
-"Какво са ти сторили по дяволите???
Кой те обичаше и се грижеше за теб, кой вървеше заедно с теб и се бореше с теб, с кого преоткриваше света и бе щастлив...?
Кой по дяволите ти изпра дрехите, изглади ги и после те изхвърли на улицата като нежелан домашен любимец???"
После той се качи на тротоара, оправи си косата за пореден път, усмихна се и си продължи пътя говорейки си нещо, сякаш нищо не е станало и всичко си е наред. А и защо ли да не е? Всичко си е наред, напълно наред!
И тя си продължи пътя, щом той изчезна от погледа й, но за нея нищо не беше наред, това не беше наред!

(no name) 3

Обичаше да седи на покрива, да яде череши и да наблюдава преминаващате коли отдолу,
с отразяващите се лъчи на задницата на колите, които блестяха в очите на
забързаните шофьори и те правеха смешни гримаси...
Гледаше хората и си предтавяше съдбата на всеки един от тях.
Като художник, набързо скицираше всеки в главата си, обличаше му костюм и
му даваше роля. Някои бяха досадно безлични и не получаваха този шанс, да участват
в откаченото предствление...
Всичко се завърташе и нищо не бе това което е, и тя не искаше да е тази която беше,
бягаше от всичко и от всички. Представяше си че е далече, сама, непознаваща никой и най-вече никой не познаваше нея. Мислеше си колко ли е хубаво да живееш свободно, просто и благодарно към майката Земя.
Децата да играят невинни игри, чисти и непринудени, с искрен смях, свободни...
Но реалността я зовеше, покривът си е покрив и в миг трябва да изчезне.
Животът долу тече и не спира, няма свобода, няма чист детски смях, няма нищо!
Само една болна илюзия за "пълноценен и нормален" живот, който я очакваше...

Chambao - Pokito a Poko

(no name) 2

... скъса писмото на парченца,
запали ги и остана да ги гледа как се гърчат,
а мирисът на горяща хартия й хареса.
Неизказаните думи отлетяха превърнали се в сива пепел,
а огънят умираше отразен в очите й заедно с нея.
На тихата улица лампата премигваше дразнещо,
сякаш и тя умираше задушена от хилядите насекоми
обвиващи я всяка вечер...
Прилепнала плътно до земята, чуваше шептенето на тревата,
усещаше хладината на пръстта и се молеше земята да погълне болката й.
Боли, значи още съм жива!
Не гледаше към небето, към звездите, към Луната, защото за да гледаш към тях,
значи да имаш надежда...
Зад затворените й клепачи се прожектираха картини, сцени на миналото,
спря да бъде режисьор на собствения си филм, сега само пускаше лентата,
а апарата заяждаше, въртеше едни и същи сцени, прескачаше и пак отначало...