четвъртък, 11 юни 2009 г.

Пухеният

Днес гледах това!!!! "Пухеният"

За България режисьорът, редактирал и поставил на българска сцена тази пиеса е Явор Гърдев (t.a.g.), Режисьор: Стайко Мурджев (абсолвент по режисура от класа на проф. Пламен Марков) · Сценография: Момчил Тасев (абсолвент от класа на доц. Мария Диманова)
Превод: Искра Николова
С: Благой Бойчев, Ивайло Драгиев, Иван Калошев, Мира Бояджиева, Милко Йовчев, Ованес Торосян, Павлин Танев, Радина Кърджилова, Теодор Петелов, Явор Бахаров - абсолвенти от класа на проф. Пламен Марков

"ПУХЕНИЯТ" не е разказ за хубавото и лошото. Кой е пухеният? Той е човек три метра висок и направен от пухкави розови възглавници и е този, който разкрива истината за живота на малките деца. Изкушава ги да се самоубият, за да предотврати бъдещите гадости, които ще им се случат.

Макар, че главните действащи лица са двама братя и двама полицаи, в него няма добро ченге и зло ченге срещу западнал престъпник и невинния му брат. Това е история за хора, живеещи с жестокото си минало, за деца, продължаващи да си играят в калта, без правила.
Една грешка поражда друга.
Нелеп експеримент те кара да крещиш!
Да натякваш на света чувството си на отвращение!
Светът не е цветен, той мирише, измъчва те, разкъсва те.
В него има насилие, агресия, извращения и някой трябва рано или късно да разбие илюзиите за вечно щастие. Някой, които да заличи детските надежди, когато бащите педофили идват нощем до леглото. Някой достатъчно пухкав и мил, с чувство за справедливост...като Пухеният или като теб, който няма какво да губи. Той ще разкаже на света за всички мръсотии - ПОДРОБНО - за целия му песимизъм и мизерия; ще се труди денонощно да разбива вяли розови мечти, а с всеки изминал ден ще пише историята на собственото си обречено съществувание.

Когато седиш на сушата и гледаш морето, виждаш една гледка, но влезеш ли във водата, гледката се променя коренно. Затова в този разказ не се усеща отношението на щастливеца към тъмната страна на живота. Напротив, това е територията на дълбоко нагазилите, плуващите в човешко насилие хора - тези, които винаги се движат на ръба на непукизма и избухването, тайните и признанията, живота и смъртта.

А публиката е застинала кротко по местата си, ненацапана, извън вакуумното пространство на случката. Следи с интерес неочакваните обрати. Седи на едно място и си живее модерния живот, сякаш чете криминални разкази, гледа екшън и театрална постановка едновременно. Умело подхвърлян и разиграван, всеки в рамките на залата успява да оправдае лъжата, побоя, убийството на родители, братя... дори екзекуцията. Накрая излиза от залата и остава нелепо обиден от себе си, тотално объркан и подведен. Може би точно каквато е целта на един истински театър?!

Няма коментари:

Публикуване на коментар