Още един рожден ден...

Измина още една година... Прибавям още една свещичка върху тортата. Това е още една извоювана със "зъби и нокти" година, една мъничка победа. С всяка една година нивото на трудност в "играта ми", се покачва и става все по-трудно да надвивам лошите, но важното е да не им се даваш без бой.

Годината беше изпъстрена и не беше от най-лесните. Воювах доста.
Минах през това... (не веднъж)

За да мога да стигна до това - да закова още една година.
Този празник не е само мой, той е и на всички, които ме обичат, помагат и подкрепят. Всяка една година е важна, ценна и много скъпа (и буквално и преносно). :) А най-безценният подарък - е да си обичан и да имаш семейство и близки до себе си, които да са в радостните и в трудните моменти. Когато паднеш и не можеш да станеш, да знаеш, че ще има кой да те вдигне. Може да се караме, може да спорим и да се сърдим понякога, но всъщност много се обичаме. :) 

Най-сърдечно благодаря и на Антония и Андреас Хауарваас, без тяхната помощ и подкрепа, не знам дали щях да съм тук днес.

Усещам, че ставам много мелодраматична, но простете ми, може би е от възрастта :)))) 

Не искам празникът да свършва, но на края на вечерта загърмя и засвятка, имаше прекрасни светкавици, приех го, като подарък - естествени фойерверки в моя чест за завършек. :) Така премина моят 30-сти Май.

Днес беше ден на победа и празнуване, но утре битката усилено продължава, за да има и следващ рожден ден и по-следващ (надявам се...). Знам, че няма да е лесно, никога не е, но важното е човек никога да не спира борбата си и желанието за живот да е по-силно от всичко друго!

Сестра ми, ми пожела: "Не живей в миналото, не мечтай за бъдещето, концентрирай се върху настоящия момент!" - Буда

Целувки на всички.

Спомен от миналото....

Чувам свирене на клаксони от колите и викове от радост - минават абитуриенти по булеварда, точно под прозореца ми. Усмихвам се и се сещам да извадя албума със снимки...

Преди 12-сет години на този ден 23 май и аз бях абитуриентка.
Леле, колко време мина....
Разглеждам снимки сега и си припомням този момент. Беше  и е един от най-прекрасните ми моменти! Сестра ми скоро беше родила, а бебето, което държа в треперещите си ръце е моят скъп племенник, който беше само на 20-сет дни...
Завършвах и еуфорията от новото и неизвестното ме плашеше и радваше едновременно. Бях истински влюбена  и ми отвтръщаха за пръв път, имахме и много гости, а аз от щастие и свръх емоция не знаех къде се намирам ;)))) можех само да се усмихвам 24каратово и да обикалям стаите като нимфа. Не помня какво ми говореха хората, не помня подаръците им, но помня настоението и щастието, което се носеше из въздуха.
Родителите ми и сестра ми, се постараха празникът ми да бъде незабравим.
И такъв беше! Благодаря ви!

Със съучениците се прегръщахме през сълзи и усмивки и се питахме, ами сега как няма да се виждаме всеки ден, да се дразним един на друг всеки ден и да се обичаме всеки ден.... изглеждаше ни невъзможно тогава. Обещахме си, че ще поддържаме връзка, че на 23-ти май, ще гледаме да се събираме всяка година... Разбира се, нещата се случиха доста по-различно с времето и изминаващите години. Приятелства се развалиха, хора заминаха от България. Оставихме се животът да ни грабне, да ни завърти главите и да обърне светът ни с главата надолу и ... може би забравихме един за друг и за обещанието, което тогава всички си дадохме. Сега всеки е "много зает" и поддържа "контакт" с другия от време на време по социалните мрежи, просто защото така е по-лесно...

Понякога - "That's life - Frank Sinatra

That's life... that's what people say..."