Щом слънцето над облаците олекнали от дъжда, показа се, аз за това прелестно стихотворение си спомних... и нещо в мен усмихна се. В миг прииска ми се на дъгата в отговор да кажа:
В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват "Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича."
Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
Петя Дубарова
Какво съвпадение!Точно днес се сетих за Петя Дубарова,стиховете й и морето.А снимките на слънцето са страхотни!
ОтговорИзтриванеНали Мария, прекрасни стихове. :) Това стихотворение ме изпълва с позитивизъм, надявам се и не само мен. А снимките, да, изнамерих ги от нета, то пише отдолу който ги е подбрал, уви не съм аз.
ОтговорИзтриванеБлагодаря ти, че ме навестяваш. :))) Поздрави.