Изповед

Когато болестта те удари, започваш да разсъждаваш по-различно от преди това, но нужно ли е да се случи за да разбереш някои неща за себе си и за живота? А и като ги уж "разбереш" това с какво точно ти помага?

Ние всъщност не притежаваме нищо. Всичко в живота ни включително и ние, може да изчезне само за един миг. Имайки "всичко" нямаме "нищо"  и нямайки "нищо" имаме "всичко" - НО знаем ли това? Осъзнаваме ли го? То стига ли ни?

Задайте си въпросите:

"Знаете ли кои сте?
Знаете ли какво се е случило с вас?
Харесва ли ви да живеете така?"

А можете ли да го промените?

Много често отвсякъде чета и чувам - че всичко в живота ни зависи от нас! Аз не съм съгласна с това. Може би около 50% имаме пръст в съдбата си и 50% нямаме. Има неща които смятам са далеч, далеч от нашите възможности за да имаме влияние над тях. Неща много по-големи от нас - хората.
Може би... нещо ни наказва за грешките ни.... мисля, че в това вярвам, да. Но всеки поискал прошка, смятам, че я заслужава!

Искам да не ме е страх, каквото и да следва от тук нататък искам да не ме е страх, защото Смъртта се храни от нашия страх, от нашите слабости. Тя дебне всеки ден, стои до нас и ни диша във врата (повярвайте усеща се) очаква да се откажем, да се предадем... Но не бива! А всеки ден е адски трудно и уморително да намираме сили и да я отблъскваме.
Понякога падаме, падаме сериозно и нямаме сила да станем, но трябва. Знаем, че трябва да мобилизираме всичките си сили и да се изправим и този път, защото другата алтернатива... не е добра.
"На Смъртта казваме - НЕ ДНЕС!"

Искам да не ме е страх!!!