"Инфлация на чувствата" - Добромир Славчев

Любовта е навсякъде! Виждам я в очите на приятелите ми - ужилени. :)))) Помирисвам я във въздуха. Разлетяла се е, като полудяла пчела разбутали кошера й, готова да ужили всеки, който й се изпречи по пътя. Ех, любов, любов...
Мен не ме е ужилила. Аз съм си добре, може би съм имунизирана, но пък ми подариха невероятна стихосбирка, която ме разтърси - разкрива красотата на чувствата, тъмната красота  на загубата и болката. На силата да устоиш над себе си, над слабостта си ... или пък не. Аз се влюбвам в думите - в страстта, с която са подбрани те, в мъката, с която са написани.
И имам подходяща песен за тази стихосбирка - Jeff Beck - Cause We've Ended as Lovers

Думите на автора биха били най-точни, да опишат тази магия - наречена любов и моето чувство, което гори също:

"Без любов животът е безсмислен, а според Екзюпери " Човек може да живее само с онова, което може да го накара да умре".
Поне за мен любовта е точно онова, за което бих умрял, без да се замислям. За нея е писано толкова много, че всеки дръзнал да го направи след това, рискува да преповтори казаното. Прекрасно е да срещнеш човек и да се влюбиш, и да го обичаш истински, а още по-прекрасно е да запазиш чувствата си към него такива, каквито те са се появили при теб в самото начало. И тези чувства никога да не те напуснат. Звучи почти невероятно, но във всяко нещо в природата има изключение - и защо да няма такова и в любовта! И то да е точно това - да обичаш завинаги, събаряйки мита за вечната любов!"  - Добромир Славчев

Очаквайте и втората му стихосбирка - "Храна за върколаци"

***
Ядох тръни - що пък не -
от този свят за да се махна
и мислеха за мен поне,
че отдавна бил съм смахнат.
Неписани писма четях
и всяка нощ със болка дишах,
проклинах себе си, не спях
и все за тебе вечно пишех.
Живеех, но не бях аз жив,
стоях като мъгла в безкрая
сред моя небосклон тъй сив,
но пак не спрях да те желая!

***
Вихрушката
помете ме изцяло,
време нямах
да се осъзная.
Изчезна в погледа ми
всичко бяло
и почнах трап
самичък да копая.
Ободох после
мислено земята,
облечен само
в спомените скъпи,
в градината
увяхнаха цветята,
откакто в нея
тя повече не стъпи...

***
Ти си единствена
с аромат на канела
и място в сърцето ми
трайно си заела.
За тебе съм жаден,
не мога да крия
и искам от тебе
постоянно да пия.
Умирам за тебе,
но тебе те няма
и целият чувствам,
че потъвам във яма.
А в мислите мои
само ти си още,
това непрестанно е -
и денем, и нощем.
За тебе копнея,
теб искам, желая
и тайно мечтите си
с тебе ги вая.
И твоето име
на глас все изричам,
и себе си мразя,
а тебе обичам.

***
Когато си безумно сам
и никой не те чува,
и в теб надежда няма грам,
която да сънуваш.
Когато болката е тук,
не иска да си ходи
и в теб един неистов звук
като призрък броди.
Когато няма път пред теб,
а само преспи има,
и вятър бръснещ и свиреп
в душата всява зима.
Когато хорските очи
като срелички стрелят
и в тебе всичко се смрачи,
когато те уцелят.
Тогава се усещам в плен
и вдигам глас до Бога.
Бих искал аз да съм смирен,
но никога не мога!