Остави му бележка, върху ръчно правена хартия, с мастило от писалка - от онези истинските.
За Той
" Танцувах цяла нощ и пантофките ми се скъсаха. Като излязох каляската се беше превърнала в тиква, а никой не си продава жълтия Мини Купър в 4:30 Am и трябваше да я търкалям до сутринта нагоре по баира. Дъждът намокри пипалцата ми на мястото на пръстите, онези топчестите. Татко ми каза да не вярвам в 'приказки' и както винаги аз го послушах! Обаче по пътя срещнах момиченцето с кибритените клечки. Забодахме малко от тях по тиквата. Като вуду кукла! Каква красавица стана! Следващият път, тя ще отиде на бала, аз ще играе барбут с охраната! А пантофките ще мога да си ги завещая на ... на ... който дойде. Ако нещо не разбираш, питай ковача."
През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата белееше, самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки. По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на... приказка. Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства...
В снега оставяше дири едно ярко червено сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град. Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега, погледна снежният човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре.
- Да не смяташ да спираш?- попита Снежният човек, усетил намеренията му.
- Май... няма голямо значение- тихо отвърна Сърцето.
- Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата.
- Май наистина няма чак толкова голямо значение- още по- тихо каза Сърцето.
- Трябва да говориш по- силно, ако искаш да те чуя!- посъветва го Снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше. Помисли си, че не му се случва всяка нощ да види самотно сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира.
Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по- силно:
- Виж сега... Не може да спираш посред зима... Така де, студено е! То и да е топло, пак не бива да спираш... И изобщо... Защо ще спираш???
- Май наистина няма...
Но този път Снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека- полека започва да губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и, изпаднал в най- голямата паника, в която може да изпадне един Снежен човек, започна да вика:
- Толкова приятно студено е! И бездруго животът ми не е от най- дългите, не е честно да вземеш спреш във най- вълшебната част на нощта! Нямаш ли сърце?!
- Тъжно ми е. Обаче, не ми е студено. Ти ме стопли. Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце?
- Не... Ъ, да...- Снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце- Ще опитам от начало. Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля, че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. На пролет всичко свършва.
- Кратко и ясно- каза Сърцето.
- Просто и ясно!- поправи го Снежният човек.
- И... и е тъжно.
Снежният човек се замисли. Обичаше живота си такъв, какъвто е- кратък, бял и тих... Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.
- Искаш ли да направиш нещо за мен?- внезапно поде Снежният човек- Искаш ли да ми разкажеш за... За пролетта... Двамата затвориха очи. Сърцето остави тишината да се разходи помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея.
- Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. Обича да поядисва- тук ще избере оранжево, там- жълто, после- розово. Нахална и зелена. Истерично зелена! Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят... А те пеят, пеят! Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва. Стъпкте й събуждат земята, тревата. Слънцето... Ех, Слънцето... Такава е тя! Слънцето, да... Топло е.
Сърцето блажено отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо. Беше само! Малка вада струеше от мястото, където Снежният човек затвори очите си, за да слуша за пролетта. Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше Сърцето и бързо попиваше в пръстта.
А тя... обожава испанския език!
Както в семейство Адамс -> Gomez Addams полудяваше, когато неговата Morticia му говореше на френски ;)
Така и аз Обожавам испанската музика!
Толкова чувствена, страстна, тъжна, дълбока...
Представям ви Miguel Campello вокал на ElBicho /rock progresivo, flamenco/ Madrid, España
От неговото фламенко... настръхвам...
Разбира се, няма да пропусна така любимите й Chambao - Málaga, Andalusia, España /flamenco chill/ в някои от песните си вкарват и арабски мотиви.
Вокалистката им La Mari, която се пребори с рака и заедно с Ricky Martin правят песента Tu Recuerdo /В памет/
Тя е един от най-зареждащите хора, а на концерти винаги е босичка :D
Знаете ли колко 'червени шапчици' преди вас, си мислеха, че са специални? Че са 'онази червена шапчица', която може да плени сърцето на Вълка. Знаете ли?! О, много бяха! И тази пред вратата му сега, и тя е от тях. Знаейки историята, все пак си мисли, /дълбоко се заблуждава/ че е специалната! Наумила си е, че може да го омилостиви! С омайни приказки, с хубав дивеч, със страстни ласки... О, бедното дете!
Имаше преди време, преди доста пълнолуния, една госпожица с красива дълга червена перелина, покриваща меките й коси и изящните й рамене, която бродеше безстрашно из тъмната гора! Да, тази 'червена шапчица', беше специална! Да, тази 'червена шапчица', омагьоса Вълка! Но и точно тя, рани и разби сърцето на звяра! Замина далече, никой я не видя повече.
Сега... странни дни и нощи настанаха из гората. Само най-смелите или най-глупави, се осмеляваха да навлязат в дебрите й. Всяка лекомислена въртиопашка, с червена перелинка си търсеше белята! Раненият Вълк, даряваше за една нощ, всяка една с любов и близост, мислейки си за своята любима. Но осъзнавайки, че това не е тя, че не се е върнала при него разкаяна и молеща го да й прости... Разкъсваше всяко живо същество лежащо до него, с такава жестокост, която до сега хората не бяха виждали. И тази девойка, стояща пред вратите на дома му, реши да рискува и да прекрачи мрачната хладна гора. Тя свали наметалото си, захвърли го и го затрупа с шума и клони. Вълкът бе объркан, тя беше и не беше 'червена шапчица'... Тя беше жена, дошла при него с отворено горящо сърце, с нежна усмивка върху сочните й устни и със Слънце в очите... Вълкът беше объркан. Не я разкъса, но и не я обикна!
