Помните ли разказа на Иван Вазов - "Дядо Йоцо гледа"? Признавам, аз го бях забравила в годините. Днес си спомних за него, вече не помня как точно и защо. И реших, че ще е добре да го прочета отново. Мисля, че ще е добре да си го припомня, да помисля отново върху него, на тази си възраст... А и някои класики никога не остаряват... Разказът е актуален и сега, макар и под един малко по-различен надслов.
"Когато си спомняме за нашите бащи, деди, роднини, преселили се на оня свят преди освобождението на отечеството, преди да лъснат пред очите им, сладките лъчи на свободата, често ни минува през ума, какво би било учудването им, радостта им, ако по едно чудо се събудеха от вечния си сън в гробовете, излезеха на бял свят и погледнеха около себе си: Как щяха да бъдат поразени от всичко онова непознато, невероятно в живота, което ще ги обикаля и в което те ще се чувстват чужденци...
Нещастните родни души няма обаче да възкръснат и да се порадват на чудесиите на свободата, на които ние, обгърнали вече гледаме равнодушно сега, и за които те не са и сънували даже в най-дивните си блянове...
Не, те няма да възкръснат, никой не е възкръснал...
Една вечер Йоцо се не върна вкъщи. Заранта син му отиде да го дири право при скалата, мислейки, че може да е паднал в пропастта.
Но той го завари умрял, там, с шапка в ръка.
Йоцо беше ненадейно издъхнал, поздравлявайки нова България..."
Из "Дядо Йоцо гледа" на Иван Вазов
