Отново заваля, едни такива, солени едри капки. Премигне, премигне и хвърля малки пръски. Пълни се до средата и прелива. Стича се надолу и локвичка образува. Солено е и щипе! А вода е. Отново заваля!
Виж, всичко бяло-черно е! По средата нещо в червено мига! Улиците бели, дърветата черни, а по средата нещо червено мига! Това сърце в белотата на мрака ли е или предупреждение, че бялото ще се окървави, от мрака, който носиш?
Какво си ти и от къде дойде? Неразгадана тайна? Скитаща душа? Бялото с мъничко черно, и черното с мъничко бяло? И нещо в червено мига...
Беше тъмно, беше тихо, беше красиво... Бяхме само аз и ти... и тогава я чух... Носеше я със себе си... Никога няма да забравя... Нощта, светлините на града и ние с теб... And then "I'll be gone" Но винаги ще нося този спомен със себе си М.
Една цветна вълна ме е обляла. Понякога на гребена на черно-бяло бягам и от хора не мога да се отърва, друг път цветна пред тях стоя и търсят ме. Някога баба ми шиеше едно одеяло, одеялото на цветовете, одеялото на истината. -Ама на коя истина бабо? -На този, който го шие или на този, който ще го притежава?-питах баба Баба мълчеше и се усмихваше... шиеше ли шиеше, малки квадратчета цветно едно за друго. Толкова цветно беше, че като ме завиваше с него, никога не можех да намеря снощният цвят, който ме е приспал. -За това ли бабо сънувам различни сънища?-я питах Сега баба я няма, одеялото се скъса... А аз още имам въпроси. -Бабо, и с хората ли е така в живота? Пришиваш си различни (някои цветни, други безлични) От някои сънуваш кошмари, някои не можеш да забравиш, а други изобщо не помниш. Цветове...като хората...
Щастие мое,
ще те намеря ли зад дъгата,
там какво се крие така и не разбрах.
От цветовете вземах и опитвах,
да те нарисувам с пръсти крехки и мечти.
Някъде скрито ти остана,
сред невидими лъжи.
И изведнъж в светлина цветна,
всичко стана безлично
и до болка безразлично.
Някъде зад дъгата,
сама потопена в сивотата,
песен далечна се носи Hallelujah!!!
и виждам да бягат краченца боси.
Детенце весело крещи, че дъга видели
безгрижните му замечтани очи.
Там, някъде зад дъгата стои и чака
изгубеният цвят погълнат от празнотата...
Защипи ме да не избягам, да не ме отвее вятърът суров. Задръж ме до себе си с мъничко надежда за любов. Цветна направи ме, не само синьото е цвят. Колко са много щипките превзели целият свят. На слънце остави ме, във жълто нека се облея, а после сам ще видиш залязващата лилава орхидея.
Една чаша премествам за да направя място за втора, но първата не махам, следваща донасям и три стават те. Мляко, чай и кафе... Сладки с техните трохички търсят място помежду мръсни лъжички. Пакетчета чай залепват, опаковки от бонбони пък хвърчат, а прозорецът отворен. Телефонът звъни, ръцете ми заети, носят сандвичи и пакетче стари солети. И всичко това на бюрото се побира, между мен и черната клавиатура, едно лале самотно умира.
Някъде към 6 и 30 сутринта, някъде през изминалата седмица... Пробуждаш се, отваряш леко очи и виждаш това... и притихнал, сгушен в топлите завивки гледаш "Раждането на деня", гледаш и мълчиш...